Маркъс Зюсак - Аз съм пратеникът

Може би се е добрал до магистралата и е продължил пеша.

А може да се е хвърлил от скалата.

Налагам си да спра, преди да съм изредил всички възможни сценарии. Скоро няма да имам време да се притеснявам. Още няколко дни.

Една вечер се връщам, след като сме играли карти, и къщата мирише различно. Освен миризмата на Портиер се долавя и още нещо. В носа ме удря ароматът на пекарна. На пай.

Пристъпвам колебливо към кухнята и виждам, че лампата е запалена. Някой седи в моята кухня и яде пай, който е извадил от камерата ми и е опекъл. Усещам миризмата на колбаси и сос. Няма как да не надушиш соса.

С нищо неоправдан оптимизъм се оглеждам за нещо тежко, което да използвам като оръжие, но откривам само дивана.

Когато влизам в кухнята, виждам само една самотна фигура. Не вярвам на очите си.

На масата ми седи мъж с бандитска маска на главата и яде пай с месо и сос. Връхлитат ме рояк въпроси, но нито един не е на място. Човек не може всеки ден да види такова нещо. Докато се чудя какво да правя, с внезапна паника осъзнавам, че още един стои зад мен. Не!

Събужда ме сочно облизване.

Портиер.

Слава богу, добре си, казвам му. Не с думи - просто затварям очи с облекчение.

Той ме облизва отново, а езикът му е червен от кръвта, която се стича по лицето ми. Усмихва ми се.

- И аз те обичам - казвам му с призрачен глас. Не съм сигурен дали наистина излиза от гърлото ми и дали е истински. Осъзнавам, че не чувам нищо извън мен. Всичко е вътре и някак застинало.

Мърдай, казвам си, но не мога. Сякаш съм зазидан за пода на кухнята. Дори правя грешката да се опитам да си спомня какво е станало. В резултат на това около мен се надигат неясни шумове и лицето на Портиер, надвесено отгоре, се размива. Виждам го като предвестник на смъртта. Това може би е прологът.

Съзнанието ми се свива на кълбо.

И се приготвя да заспи.

Пропадам вътре в себе си и се чувствам в капан. Сгромолясвам се през няколко пласта мрак и почти съм стигнал дъното, когато нечия ръка сякаш ме сграбчва за гърлото и ме измъква в реалността, при болката. Този някой буквално ме влачи през кухнята.

Флуоресцентната светлина ме реже през очите, а от миризмата на пай със сос ми се гади.

Подпират ме в седнало положение на пода и аз оставам там почти без съзнание, стиснал главата си с ръце.

Скоро от мъглата изникват двете фигури и вече ги различавам в бялата светлина на кухненската лампа.

Те се усмихват.

Мятат към мен усмивки от дълбините на две много плътни маски. И двамата са малко над среден ръст, мускулести и силни, особено в сравнение с мен.

- Здравей, Ед.

- Как се чувстваш, Ед?

Без капчица мисъл в главата си.

- Кучето ми... - изстенвам. Главата ми се процежда през пръстите и думите ми бързо потъват. Вече съм забравил, че Портиер ми помогна да дойда в съзнание.

- Трябва му едно хубаво къпане - казва единият.

- Добре ли е?

Тихи, плашливи думи, които се накъсват и треперят в усилието си да се задържат във въздуха.

- И каишка против бълхи.

- Бълхи? - повтарям. Гласът ми се пръсва по пода. - Той няма бълхи...

- А това какво е?

Един от мъжете ме хваща за косата и повдига главата ми. Показва ми ръката си, изпъстрена с ухапвания от насекоми.

- Не са от Портиер - казвам и не мога да се начудя на ината си в положение като моето.

- Портиер ли?

Също като Софи неканените гости се чудят на името му.

Потвърждавам с кимане, което за моя изненада успява донякъде да ме събуди.

- Добре де, с бълхи или без, той добре ли е?

Двамата се споглеждат и единият отхапва от пая си.

- Дарил - казва той, - не съм сигурен, че тонът на Ед ми харесва. Някак е... - Явно подходящата дума му убягва. - Как да го кажа...

- Неприятен?

- Не.

- Заядлив?

- Не. - Думата най-сетне му идва. - По-лошо, непочтителен.

Той я изрича с тихо, убийствено презрение и ме гледа настойчиво. Очите му ме предупреждават по-красноречиво от думите. Това ми подсказва, че трябва да избухна в плач и да моля коленопреклонно да не закачат моето обичащо кафе куче.

- Моля ви - казвам най-сетне, - нали няма да му направите нищо?

Суровият поглед се смекчава.

-Няма.

Това е най-хубавата дума, която съм чувал някога.

- Но хич не го бива за пазач - добавя другият, докато си довършва пая и топи последните залъци в соса. - Знаеш ли, че когато влязохме, спеше?

- Не се съмнявам.

- А когато се събуди, дойде да проси храна.

- И какво?

- Дадохме му пай.

- Печен или замразен?

- Печен, Ед! - засяга се той. - Все пак не сме диваци. Дори сме доста цивилизовани, може да се каже.