Маркъс Зюсак - Аз съм пратеникът

- А за мен остана ли?

- Съжалявам, кучето изяде последното парче.

Ненаситен гладник, казвам си аз, но не мога да му се сърдя. Кучетата ядат каквото им падне. С природата не се спори. Както и да е, не е зле да ги хвана натясно.

Изстрелвам светкавично:

- Кой ви прати?

Изречен, въпросът ми губи скорост и увисва безпомощно във въздуха. Изправям се и предпазливо сядам на един от свободните столове. Чувствам се малко по-уверено, защото вече осъзнавам, че ставащото е част от онова, което предстои да се случи.

- Кой ни е пратил ли? - повтаря онзи с пая. - Добър въпрос, Ед, но знаеш, че не можем да ти кажем. За нас ще бъде огромно удоволствие, но и ние самите не знаем. Просто си вършим работата, за която ни плащат.

Тук избухвам.

- Какво? - Това не е въпрос, а обвинение. - На мен никой не ми плаща! Никой не ми дава...

И получавам шамар. Солиден.

Мъжът сяда и продължава да яде, потапяйки последния залък в локвичката сос в чинията си.

Това ми дойде в повече, мисля си. Хиляди благодарности.

Той спокойно дояжда коричката, преглъща и казва:

- Я стига си хленчил, Ед! Всички имаме задължения. Всички страдаме. Всички търпим разочарования в името на общото благо.

Приятелят му е впечатлен, както и той самият.

Двамата си кимат.

- Хубаво го каза - заявява вторият. - Опитай се да го запомниш.

- Да, трябва. Как беше, в името на...

Той се замисля, но не успява да го повтори.

- Общото благо - подсказвам тихичко.

- Какво, Ед?

- Общото благо.

- Да, разбира се! Ще ми дадеш ли нещо за писане, Ед?

-Не.

- Защо?

- Тук не е книжарница.

- Пак този тон!

Той се изправя, удря ми нов шамар, по-силен от предишния, и небрежно се отпуска на стола.

- Хубав шамар - казвам. - Заболя ме.

- Благодаря. - Той поглежда ръката си, омазана с кръв и мръсотия. - Много си зле, Ед, да знаеш.

- Знам.

- Какво ти става?

- Искам пай.

Честна дума, понякога съм същинско дете. Сигурно вече сте го разбрали от досегашните ми постъпки. Голямо досадно дете. Марв не е единственият.

Онзи, който ме шамароса, ме имитира с тъничко гласче:

- Искам пай... - И добавя с въздишка: - Ти чуваш ли се? Трябва да пораснеш, да знаеш.

- Знам.

- Е, първата стъпка е направена.

- Благодаря.

- Та докъде бяхме стигнали?

Всички се замисляме.

Безмълвно.

Портиер гузно се вмъква в кухнята.

Предполагам, че моментът не е подходящ за кафе, пита все пак. Ама че наглост! Само го поглеждам кръвнишки и той дава на заден ход. Ясно му е, че е сгазил лука. Тримата го гледаме как се измъква.

- Надушва се отдалече, а? - казва единият.

- И още как!

Онзи, който е приключил последен с яденето, става и тръгва да мие чиниите.

- Няма нужда - казвам му.

- А, не, нали ти казах, че сме цивилизовани!

- Да, така беше.

Той си изтръсква ръцете и се обръща.

- Имам ли някъде сос по маската?

- Нищо не виждам - отговаря другият. - А аз?

Онзи се навежда да го огледа.

- Не, чиста е.

- Хубаво.

Партньорът му чегърта известно време физиономията си и казва:

- Ама че гадост! Зверски сърби.

- Наистина ли, Кийт?

- Теб не те ли сърби?

- Разбира се, че ме сърби! - Дарил е изумен, че му се налага да води такъв разговор. -Но не се оплаквам на всеки пет минути, нали?

- Тук сме от един час.

- И така да е, спомни си, че трябва да изтърпим всичко това в името на... - Той щраква с пръсти към мен.

- На общото благо.

- Точно така. Благодаря, Ед. Браво, хубаво се сети.

- Пак заповядай.

Вече сме почти приятели, усещам го.

- Слушай. Дарил, не можем ли просто да приключим с това, та да сваля най-сетне тая вълнена маска?

- Къде ти е дисциплината, Кийт? Всички уважаващи себе си ликвидатори имат безупречна дисциплина, така ли е?

- Ликвидатори ли? - повтарям.

- Ами така си викаме ние - свива рамене Дарил.

- Звучи доста точно - признавам.

- И на мен така ми се струва.

Той се замисля дълбоко. Накрая проговаря.

- Прав си, Кийт, най-добре е да се омитаме. Взе патлака, нали?

- Да, беше в чекмеджето.

- Добре.

Дарил се изправя и вади от джоба на якето си плик. На него пише Ед Кенеди.

- Трябва да ти предам нещо, Ед. Стани, синко.

Подчинявам се.

- Извинявай - казва той с нотка на оправдание, - но имам заповед. Трябва да ти кажа нещо - досега се справяш добре. - След което понижава глас. - И между нас да си остане, че ако разберат, ще ми отрежат главата... Знаем, че не си убил онзи тип.

Той се извинява още веднъж и ми вкарва един десен прав под ребрата.

Превивам се.

Подът на кухнята е мръсен.