Маркъс Зюсак - Аз съм пратеникът

Пики. Купи. Спатии.

Чудя се коя ли ще е следващата карта, която ще намеря в пощенската кутия. Пиките ме притесняват най-много. А асото пика направо ме плаши. Винаги ме е плашело. Мъча се да не мисля за това. Имам чувството, че ме наблюдават.

Късно следобед правим солиден преход и се озоваваме у Марв, където се е събрал много народ.

Влизаме в двора и аз го викам. Марв отначало не ме чува, но когато се приближава, казвам:

- Пиши ме и мен, Марв.

Той разтърсва ръката ми, сякаш току-що съм го поканил за шафер на сватбата си. За Марв е важно и аз да участвам, защото от няколко години играем заедно на този ден и той иска това да се превърне в традиция. И понеже си вярва, не бива да гледам отвисоко на тази работа. Това е положението.

Наблюдавам Марв и останалите хора в задния му двор.

Те никога няма да напуснат това място. Няма да поискат и това е хубаво.

Говоря си още малко с Марв и се опитвам да си тръгна, макар че няколко души ми предлагат бира от хладилните си чанти. Всички са с бермуди, потници и джапанки. Марв идва с мен до вратата, където ме чака Портиер. Вече съм почти на ъгъла, когато ме повиква.

- Ей, Ед!

Обръщам се. Портиер продължава. Никога не се е интересувал особено от Марв.

- Благодаря.

- Няма защо - казвам и си тръгвам. Връщам Портиер у дома, отивам в гаража и се разписвам. Докато карам през града, отново си мисля за изминалата нощ. Фрагменти от нея стоят край пътя и препускат редом с колата. Когато някой от образите забави ход и избледнее, на негово място идва друг. Вглеждам се за миг в огледалото и не мога да се позная. Имам чувството, че не съм аз. Дори като че ли не си спомням кой е този Ед Кенеди.

Не чувствам нищо.

Имам късмет, че на другия ден съм почивка. С Портиер седим в парка на главната улица. Следобед е и съм купил по един сладолед за двамата. Две в едно. Манго и портокал за мен, дъвка и капучино за него. Хубаво ни е да седим на сянка и да ядем сладолед. Наблюдавам внимателно как Портиер деликатно се захваща с лакомството, като първо размеква фунийката с лигите си. Голяма работа е.

Нечии стъпки изшумоляват в тревата зад нас.

Сърцето ми подскача.

Виждам сянка. Портиер продължава да яде - може да е голяма работа, но като пазач никакъв го няма.

- Здравей, Ед - прозвучава познат глас.

Сърцето ми се връща на мястото си. Това е Софи и аз зървам за миг атлетичните й крака, докато ме пита може ли да седне при мен.

- Разбира се - казвам. - Искаш ли сладолед?

- Не, благодаря.

- Не искаш ли да правиш компания на Портиер?

- Не, благодаря - засмива се тя. - Портиер ли?

Погледите ни се срещат.

- Това е дълга история.

И двамата мълчим и чакаме, докато най-сетне си спомням, че аз съм по-възрастният и е редно пръв да започна разговора. Но не го правя.

Не искам да похабявам това момиче с празно дърдорене. Красива е.

Ръката й се спуска надолу и леко погалва Портиер.

Седим така около половин час. По някое време усещам, че ме гледа. Гласът й прониква в мен.

- Липсваш ми, Ед.

Поглеждам я и казвам:

- И ти на мен.

Най-плашещото е, че е истина. Толкова е млада, а ми липсва. Или пък съм се вкопчил в нея, защото я свързвам с хубавото послание? Мисля, че ми липсват чистотата и искреността й.

Тя е заинтригувана.

Усещам го.

- Още ли бягаш? - питам.

Тя кимва вежливо, както се очаква.

- Боса?

- Разбира се.

На лявото й коляно още има коричка, но когато го поглеждаме, в очите й не виждам съжаление. Тя е доволна, а аз ако не друго, съм доволен от нейното задоволство.

Толкова си красива, когато тичаш боса, мисля си, но не се решавам да го кажа. Портиер довършва сладоледа и се наглася по-удобно под ръката й.

Някъде зад нас се чува клаксон. За нея е. Тя става.

- Трябва да тръгвам.

Без сбогуване. Просто си тръгва, но по някое време спира.

- Добре ли си, Ед?

Обръщам се и не мога да не се усмихна.

- Чакам - казвам.

- Какво?

- Следващото асо.

Тя е умна и знае какво да каже.

- Г отов ли си за него?

- Не - казвам и си давам сметка за един прост факт. - Но така или иначе ще го получа.

Минава и третият ден, но все още няма нищо.

Отскачам до "Едгар Стрийт". Къщата е тъмна. Жената и момиченцето спят, а мъжът още не се мярка никакъв. Замислям се за момент дали да не се върна при Катедралата да видя - ами ако е скочил или му се е случило нещо?

Но се сепвам.

Може ли да съм такъв смешник?

От мен се очакваше да го убия, а аз съм седнал да се тревожа за здравето му. Чувствам се виновен за всичко, което му сторих, но от друга страна ме мъчи чувство за вина, че не го убих. Все пак нали затова бях пратен! Мисля, че пистолетът в пощенската ми кутия беше недвусмислен знак.