Маркъс Зюсак - Аз съм пратеникът

Спирам до него и тихо подвиквам:

- Ще те карам ли, мой човек?

Той ме поглежда отвисоко и се оригва.

- Нямам пари.

- Нищо, като те гледам как си се наредил, ще те откарам и без пари.

Той се засмива и плюе, после се насочва към другата врата. Вече вътре, понечва да ми каже адреса си.

- Не се притеснявай - прекъсвам го. - Знам къде живееш.

Сякаш съм обзет от някакво вцепенение. Без него не бих могъл да продължа. Спомням си Анджелина и как майка й се разпадна на парчета в магазина. Трябва да го направя. Трябва, Ед. Кимам сам на себе си.

Вадя водката от джоба си и му я предлагам. Той я грабва, без да се поколебае и секунда.

Знаех си, поздравявам се наум. Човек като този взема всичко, което иска, без да се замисли. А такива като мен мислят прекалено много.

- Няма да ти откажа - казва той и дръпва здрава глътка.

- Задръж я - казвам. - Твоя е.

Той не ми отговаря, но продължавала пие, а аз подминавам ”Едгар Стрийт" и се насочвам на запад, към покрайнините на града. Там има едно място, наречено Катедралата, до което се стига по черен път. Скалисто планинско било, от което се открива гледка към просторна равнина, обрасла с храсталак. Още не сме излезли от града, когато той заспива. Шишето се изплъзва от ръката му и водката се излива върху него, но аз не спирам.

След малко повече от половин час стигам черния път и продължавам още толкова по него. Когато пристигаме, минава един след полунощ. Гася мотора и оставаме сами с тишината.

Време е да стана свиреп или поне да се направя на свиреп, доколкото е възможно.

Слизам от колата и обикалям от другата страна. Отварям вратата. Удрям го през лицето с пистолета.

Никаква реакция.

Удрям го отново.

След петия опит той се стряска за миг, усетил вкуса на кръвта, която се стича от носа и устата му.

- Събуди се! - заповядвам му.

Той се поколебава. Не разбира къде е и какво става.

- Слизай!

Пистолетът е насочен в челото му.

- Ако се чудиш дали е зареден, това може да ти е последната мисъл.

Той още е зашеметен, но очите му са разширени. Понечва да скочи, но много бързо осъзнава, че ще му е трудно дори да слезе от колата. Най-сетне успява да се измъкне и аз го повеждам по пътя с опрян в гърба му пистолет.

- Ще мине точно през гръбнака ти - казвам му - и после ще те оставя тук. Ще се обадя на жена ти и детето ти да дойдат да те видят, ако искат. Може да потанцуват около теб. Ще ти хареса ли? Или пък да те уцеля в черепа, та да умреш бързо? Ти избираш.

Той пада, но аз го посрещам с костеливото си момчешко коляно. Пистолетът остава насочен към тила му.

- Искаш ли да умреш? - Гласът ми трепери, но е изпълнен с решимост. - Ти го заслужаваш, само това ще ти кажа.

Отдръпвам се от него и му изкрещявам:

- Ставай и тръгвай, иначе ще умреш още сега!

И чувам звук.

Идва откъм земята.

Осъзнавам, че мъжът плаче. Но тази нощ ми е все тая. Трябва да го убия, защото бавно, почти без усилие и с пълно пренебрежение този човек убива всяка нощ жена си и детето си. И само аз, Ед Кенеди, обикновеното момче от предградията, имам шанса да сложа край на това.

- Стани!

Отново тиквам пистолета в него и поемаме нагоре, към Катедралата.

Когато стигаме върха, карам го да застане на около пет метра от ръба. Пистолетът е насочен към тила му. Аз съм на два-три метра зад него. Няма как да се обърка нещо.

Освен че започвам да треперя.

Започвам да се треса.

Започвам да се люшкам при мисълта, че ще убия друго човешко същество. Настроението, което ме обгръщаше до този момент, вече го няма. Усещането за неуязвимост ме е напуснало и внезапно си давам сметка, че ще трябва да направя това, подкрепян единствено от собствената си човешка слабост. Задъхвам се. Още малко и ще се пречупя.

Питам ви, какво бихте направили вие на мое място? Кажете ми.

Моля ви, кажете ми!

Но вие сте далеч от всичко това. Пръстите ви прелистват тези чудати страници, които по някакъв начин свързват живота ви с моя. Очите ви не са застрашени от нищо. Тази история е само още няколкостотин страници от вашето съзнание. А за мен е тук и сега. Трябва да премина през това и да си платя цената. Нищо вече няма да е същото. Ще убия този човек и също ще умра вътрешно. Иска ми се да викам. Да крещя: "Защо?” Тази нощ пръснатите звезди искрят като ледени висулки, но нищо не може да ме утеши. Нищо не може да ми предложи път за бягство. Фигурата пред мен се свлича, а аз стоя над нея и чакам.

Чакам.

И се опитвам да намеря по-добър отговор.