Маркъс Зюсак - Аз съм пратеникът

Нещо пропълзява по гърба ми.

Главата ми отново кърви.

- Още една ли?

- Още една.

- Каква е боята този път?

- Спатия.

- И още нямаш представа кой ти ги праща?

Одри забелязва рязлятата по якето ми бира, а после и противната засъхнала кръв по врата ми.

- Господи, какво се е случило с теб?

- Нищо, не се притеснявай.

Честно да ви кажа, чувствам се мажо жалък. Първото нещо, което направих, когато слънцето се показа, беше да ида при Одри за помощ. Говорим си известно време пред вратата й, когато си давам сметка, че треперя неудържимо. Слънцето ме сгрява, но кожата ми се опитва да се отърси от мен. Сякаш се бори с плътта ми.

Върти ми се на езика да попитам дали мога да вляза, но отговорът идва сам след няколко напрегнати мига. Онзи тип от работата се появява на заден план и пита:

- Кой е, сладурче?

- Ами... - запъва се Одри.

Миг на неловкост.

И следва нехайното:

- Никой. Ед.

Никой. Ед.

- Добре де, ще се видим по-късно...

Започвам да се отдръпвам заднешком. Чакам.

Какво чакам?

Нея.

Но тя не идва.

Най-сетне прави няколко стъпки навън и пита:

- Ще си бъдеш ли вкъщи, Ед?

Продължавам да се отдръпвам.

- Не знам.

Това е самата истина. Наистина не знам. Джинсите ми сякаш са на хиляда години и са залепнали за краката ми като медуза. Ризата ме изгаря като буца лед. Якето жули ръцете ми, косата ми е разчорлена, очите ми са кръвясали. И все още не знам кой ден е. Никой. Ед.

Обръщам се.

Никой, Ед си тръгва.

Никой, Ед ускорява крачка.

Опитва се да се затича.

Но се спъва.

Заорава в земята и отново минава на бърз ход. Гласът й го догонва, приближава се.

- Ед! Ед!!!

Никой, Ед се обръща.

- Ще мина по-късно, става ли?

Той се предава, капитулира.

- Добре - съгласява се. - Ще се видим по-късно.

И си заминава.

Пред очите му е Одри, застанала на вратата в огромната тениска, която използва вместо пижама. Прекрасна, великолепна разрошена коса. Съвършени бедра. Стройни, окъпани от слънцето крака. Сухи сънени устни. Следи от зъби по врата.

Господи, и ухание на секс! Сърцето ми се свива от болезнен копнеж и аз да ухая така. Но усещам само миризмата на засъхнала кръв и лепкава бира. Денят е прекрасен. В небето няма нито едно облаче.

Спри да мрънкаш - казвам си по-късно, докато ям корнфлейкс - и за твое сведение, Ед, днес е вторник и си нощна смяна.

Пращам и асото спатия в същото чекмедже като карото. За миг си представям карето аса в чекмеджето, разгърнати като ветрило, както би ги държал играч. Никога не съм допускал, че може да не искам каре аса. Когато играеш, се молиш за такава ръка. Но животът ми не е игра на карти.

Сигурен съм, че Марв скоро пак ще ме потърси и ще ме кара да тичаме, за да се готвим за Коледния мач. Тази мисъл ме разсмива за миг - представям си как тичаме боси в росата и през зловещата коприва по запуснатите морави пред къщите. Няма смисъл да тичаш обут, щом на мача ще играеш бос.

Одри пристига към десет, изкъпана и ухаеща на свежо. Косата й е вързана на опашка, ако не се смятат няколко великолепни кичурчета, падащи над очите й. Облечена е в джинси, светлокафяви обувки и синя риза с емблемата на "Свободни таксита” на джобчето.

- Ед!

- Здрасти, Одри.

Сядаме на ръба на верандата с провесени крака. На небето са се появили няколко облачета.

- Е, какво пише на тази?

Прокашлям се и казвам тихо:

- "Помоли се пред камъните на дома".

Мълчание.

- Имаш ли някаква представа какво значи това? - пита тя по някое време.

Усещам погледа й върху себе си. Нежността в очите й.

- Никаква.

- А главата ти и... всичко останало? - Тя ме оглежда с гнусливо-загрижено изражение и накрая го казва: - Ед, на нищо не приличаш.

- Знам.

Думите се плъзват по краката ми и потъват в тревата.

- Какво направи с онези адреси от първата карта?

- Наистина ли искаш да знаеш?

- Да.

Казвам й. Всичко ми е пред очите.

- Четох на една стара жена, накарах едно прелестно момиче да тича босо, за да свърши разранено, окървавено и прекрасно... - И довършвам все така спокойно: - И трябваше да убия един мъж, който всяка нощ изнасилваше жена си.

Слънцето се подава иззад малък облак.

- Сериозно ли говориш?

- Щях ли иначе да го говоря?

Опитвам се да вложа язвителност в гласа си, но нищо не излиза. Нямам сили за това.

Одри не смее да ме погледне - бои се, че ще прочете отговора в очите ми.

- И направи ли го?

Жегва ме чувство за вина. Да я допусна толкова близо до себе си, дори да й кажа всичко това. Тя не може да ми помогне с нищо. Дори няма да се опита да разбере. Никога няма да усети какво е. Няма да почувства ръцете на малката Анджелина около шията си, нито да види майка й, пръсната на парчета по пода на магазина. Няма да усети ледената студенина на онзи пистолет, нито отчаяното желание на Мила да чуе, че е била достойна за Джими, че никога не го е разочаровала. Няма да улови плахостта в думите на Софи и мълчаливата й красота.