Маркъс Зюсак - Аз съм пратеникът

Марв се усмихва криво и навежда глава.

- И край.

Иска ми се да поговоря с него.

Да го попитам за това момиче, дали го е обичал и още ли му липсва.

Но не казвам нищо. Доколко всъщност се познаваме и позволяваме на другите да ни опознаят?

Мълчим дълго, най-сетне аз нарушавам проточилата се тишина. Това е като да разчупиш хляб и да го подадеш на приятеля си. В моя случай не е хляб, а въпрос.

- Марв! - казвам.

- Какво? - стрелва ме той с поглед.

- Как ще се почувстваш, ако трябва да си някъде точно в този момент и не знаеш как да стигнеш дотам?

Той се опитва да проумее въпроса ми. Явно още е с момичето.

- Например да пропусна Коледния мач ли?

- да речем - съгласявам се.

- Ами... - Той се замисля и търка с грубата си ръка русата четина по лицето си. -През цялото време ще си представям какво става там и ще си мисля, че не мога да променя нищо, защото съм далеч.

- Потиснат ли ще си?

- Определено.

Прегледал съм куп карти. Намерил съм някои стари книги на баща ми и съм изчел цялата местна история. Но нищо не ме навежда на мисълта къде да търся камъните на дома. Дните и нощите се раздробяват. Разпадат се по шевовете. Всяка минута ми напомня, че може би се случва нещо, което трябва да оправя. Или да спра. Играем карти. Бил съм няколко пъти на ”Едгар Стрийт” и нищо не се е променило. Мъжът още не се е върнал и не мисля, че ще се върне някога.

Майката и момиченцето изглеждат щастливи. Оставям нещата така.

Една вечер отивам у Мила и й чета. Тя е във възторг, че ме вижда, и да ви кажа честно, хубаво ми е пак да съм Джими. Пия чай и целувам сбръчканата й буза на тръгване.

В събота отивам да погледам как бяга Софи. Все още финишира втора, но не изменя на себе си и тича боса. Вижда ме и ми кимва. Нищо не казва, защото в този момент бяга. Аз стоя зад оградата близо до стартовата линия. Погледите ни се срещат за миг и това е достатъчно.

Липсваш ми, Ед, чувам думите й от онзи следобед в парка. А днес прочитам на лицето й, когато профучава покрай мен: "Радвам се, че си тук”.

И аз се радвам, но си тръгвам веднага след края на състезанието.

Вечерта, докато съм на работа, се случва.

Намирам камъните на дома.

Или, ако трябва да съм честен, те ме намират.

Докато карам из града, все търся да зърна Алис, особено в районите около хотелите. Не успявам обаче да я видя и съм малко разочарован. Продължавам да возя разни старци, които винаги знаят по-пряк път, и млади бизнесмени, които през цялото време си гледат часовника и говорят по телефона.

Вече е късно, към четири сутринта, и съм поел към гаража, когато ме спира млад мъж. Докато стои с вдигната ръка, го преценявам. Държи се стабилно на крака и никак не прилича на човек, който ще повърне. Последното, което ми трябва, е някой да повърне в колата ми точно преди приключването на смяната. Това може да съсипе цялата нощ на човека за няколко ужасни секунди.

Спирам и той се качва.

- Накъде? - питам.

- Карай. - Гласът му е заплашителен още в мига, в който проговаря. - Откарай ме вкъщи.

Не ми е никак приятно, но продължавам да говоря.

- Къде е това "вкъщи"?

Той се обръща към мен и ме гледа лошо.

- Където живееш ти.

Очите му имат странен жълт цвят, като на котка. Къса черна коса, черни дрехи. И още две думи:

- Карай, Ед.

Естествено правя това, което ми казва.

Той ми знае името и усещам, че ме води там, където асото спатия иска да отида.

Известно време мълчим и гледаме прелитащите покрай нас светлини. Той седи отпред, но колкото пъти се опитам да го погледна, нищо не се получава. Срещам тези очи, готови да ме разкъсат.

Пробвам да завържа разговор.

- Е? - питам. Безнадежден опит.

- Какво "е"?

Опитвам друга тактика и стрелям напосоки.

- Познаваш ли Дарил и Кийт?

- Кого?

В насмешливия му тон долавям нещо зловещо, но не се отказвам.

- Ами. Дарил и...

- Виж какво, приятел, чух те добре. - Гласът му става още по-заплашителен. -Спомени още някое такова име, и няма да стигнеш до вас, обещавам ти!

Защо ли, питам се, всички хора, които ме навестяват, са или сприхави, или заядливи, или и двете заедно? Явно каквото и да правя, в крайна сметка се оказвам в компанията на такива, и ♥ дома, и в таксито.

По понятни причини млъквам, само карам и се опитвам крадешком да го огледам, но без особен успех.

- Карай към другия край - казва той, когато стигаме главната улица.

- Към реката ли?

- Не се прави на умен, карай.

Подминаваме моята съборетина и къщата на Одри и стигаме реката.

- Ето тук. - Спирам. - Благодаря.