Джеймс Патерсън - Училището свърши — завинаги

Боже мой — помислих си с лека изненада, без да спирам да се съпротивлявам. — Тя ще победи.

Никога не ми беше минавало през ума, че това е възможно. Във всички възстановки, през които бях преминала, във всички упражнения, винаги побеждавах аз. За свое учудване обаче зрителното ми поле взе да се свива и започна да ми притъмнява. Опитах се с всички сили да я отърся от себе си, но тя беше по-силна от мен.

— Може да има само една Макс — дочух в полусъзнание думите на Джеб. Долетяха някъде отдалеч и прокънтяха в главата ми.

Това… е… всичко… — помислих си замаяно. — Това… е… краят.

Изведнъж хватката около гърлото ми се отпусна.

Въздухът нахлу в гърдите ми като бесен разпенен поток. Картината пред очите ми изсветля и с хриптене отново започнах да дишам.

Старата Макс слезе от гърдите ми. Закашлях се, хванах се за гърлото и с усилие успях да седна на пода.

— Аз съм по-силната — изкрещя тя на учените. — По-силна съм от вас. Защото няма да ви доставя удоволствието да убия това момиче. Няма да падна на вашето жалко ниво!

— Макс — каза Джеб с изненада в гласа. — Не може да има две Макс.

Погледнах към фалшивата Макс под мен, която гълташе въздух като риба на сухо. Бях видяла как зениците й се свиват до размерите на карфица и бях усетила колко близо съм до това да я довърша. Но опитното зайче беше решило да избяга от лабиринта.

— Тогава не трябваше да правите втора Макс — казах студено. — Проблемът си е ваш.

— Не разбираш — започна един от учените. — Само една от двете може да осъществи съдбата си и да изпълни мисията.

Това прозвуча тъпо и високомерно. Без да изпускам фалшивата Макс от очи, се върнах при ятото и се подготвих или да бягаме, или да се бием.

— Честно казано — обърнах се към Бялата престилка, — струва ми се, че не сте премислили нещата добре. Сериозно. Включили сте ни в уравнението и сте предвидили някакъв резултат. Е, имам новини за теб, умнико.

Огледах групата учени, Джеб, Ари. Адреналинът все още бушуваше във вените ми, от носа ми течеше кръв и ми се искаше да сритам още нечий задник.

— Във вашето уравнение ние сме променливите . И се променяме . — Думите ми излизаха като злобно съскане. — Онова, което вие, тъпи боклуци, не можете да проумеете, е, че аз всъщност съм човешко същество , по дяволите. — Посочих другата Макс, която беше застанала на четири крака и се опитваше да се изправи. — Тя също е истинска. И е човек. С всички ни е така! Писна ми да скачам през вашите обръчи. Може да се самозалъгвате, че го правите, за да спасите света, но всъщност сте орда ненормални кукловоди, които вероятно не са можели да излязат с момиче и в гимназията.

Обикалях наоколо наистина ядосана. Потта, която се лееше от челото ми, започна да смъди в драскотината на бузата ми.

Неочаквано се разнесе вой на аларма. Чуха се викове и тропот на обувки.

Джеб и останалите учени се спогледаха. Все още не можех да осмисля какво точно става. Те бяха ли част от „Айтекс“, или не?

— Макс? — каза Газопровода.

— Трябва да се омитаме — казах трескаво.

Огледах се за възможни пътища за бягство, след което ми просветна — намирахме се под земята . По дяволите. Играта определено щеше да загрубее.

Джеб и другите Бели престилки отстъпиха назад към Заличителите. Фалшивата Макс изглеждаше объркана — явно не можеше да реши на чия страна да застане. За малко да ми стане жал за нея.

— Макс, наистина…

— Какво? — троснах се и се обърнах към Гази. — Ако не си забелязал, в момента е доста напечено. Какво толкова важно има?

Той ме погледна чистосърдечно с големите си сини очи, които толкова приличаха на тези на Ейнджъл.

— Залегни.

За части от секундата се озовах на пода, претърколих се под една маса и закрих глава с ръце. Когато някое обикновено осемгодишно момче каже „залегни“, вероятно ви очаква струя от воден пистолет. Когато Гази каже „залегни“, подгответе се за сътресение с адски мащаби, при това много скоро.

БА-А-АМ!!!

Тъпанчетата ми писнаха от силата на взрива. В устата ми на мига нахлуха прахоляк, власинки от килима и някаква течност, за чийто произход предпочитах да не се замислям. Ударната вълна ме изхвърли на около метър и двайсет, както си бях на кълбо, след което отгоре ми падна нещо и ми изкара въздуха. Вторичните гърмежи и новия по-слаб взрив ме накараха да се свия още по-плътно, но на мига, щом експлозиите престанаха, изправих гръб, изстенах и успях да отърся отломките от себе си.