Джеймс Патерсън - Училището свърши — завинаги

Накрая всички пищяха с пълно гърло. Настана пълен хаос. Всички присъстващи, с изключение на мен, преживяваха най-ужасния си кошмар и се бяха сблъскали с най-големия страх в живота си — дори и псето. То се беше пъхнало под една маса и гледаше ужасено купа обикновена кучешка храна.

Все още държах Ейнджъл, която се бореше далеч по-ожесточено, отколкото си бях представяла. Риташе и мен, и Ари, въпреки че от огромната рана на ръката й шуртеше кръв.

Не се сдържах и се усмихнах — ама че упорито малко мутантче!

С крайчеца на окото си забелязах Зъба, който ме изгледа невярващо и взе да блъска решетките на клетката си.

— Банда! Банда! — извика той. Плътният му глас надвика пронизителните им писъци. — Това не може да е истина! Не е истина!

Ще ти се да не е, изрод — помислих си аз.

Представете си: можех да проследя миризмата им. Не знам дали това беше някакво новопоявило се умение, или просто се бяха поомирисали, но можех да проследя пътя, по който беше минало ятото.

Бяха влезли през вентилационната система. Последвах ги, като дори се върнах назад няколко пъти, както бяха направили и те. Накрая усетих, че са наблизо, и когато се съсредоточих, успях да доловя шепот. Стигнах до отдушник, който гледаше към компютърна зала в мазето, донякъде подобна на онази в Института. Дали пък някой интериорен дизайнер не специализираше в работата за луди учени?

Ето го Зъба! Охраняваше вратата. Ейнджъл следеше Тото да пази тишина. Огледах другия край на залата. Ръч седеше на компютъра и четеше нещо. По бузите й се стичаха сълзи, от което сърцето ми се сви. И внезапно… видях нея.

Другата аз.

— Макс, Макс, виж само! — каза Ръч и се обърна към нея.

Кръвта замръзна в жилите ми.

Изглеждаше точно като мен. Отметна нетърпеливо коса точно както го правех аз.

В гърдите ми се надигна нов прилив на гняв и се задъхах. Бяха си позволили да направят резервна Макс и просто ме бяха заменили. Това получаваше седемнайсет точки по скалата за злодеяния от едно до десет.

Щях да убия другата Макс. Ами ятото ми? Защо не се усещаха? Нима тя беше толкова съвършена имитация? Вярно, можех да се закълна, че сякаш гледах холограма или видеозапис как самата аз общувам с Ръч.

Огледах се отново — и видях, че Ейнджъл е впила очи право в мен през отдушника.

Скрих се моментално, за да не ме издаде. След което ми мина ужасяваща мисъл: ами ако Ейнджъл решеше, че аз съм измамницата? Ако фалшивата Макс ги беше заблудила?

Боже, трябваше да сложа край на това на мига!

Мрачно се заех да отворя скобите, с които беше закрепена решетката на отдушника. И изведнъж видях как под мен любимият ми противник влита в компютърната зала. Ари. Този път трябваше да приключа с него веднъж завинаги.

Същевременно трябваше да се справя и с най-ненавистния си враг — мен.

Посред целия хаос и писъците някакъв трясък ни накара да обърнем глави. Не можах да повярвам — старата Макс, Максимум Райд, се спусна през отдушника и влезе в залата. Откъде се беше взела? Нали уж щяха да се погрижат за нея!

Но не, беше ни открила и изглеждаше наистина бясна .

— Поканата ми явно се е загубила по пощата — рече тя язвително, — но нямам нищо против да дойда на празненството ви неканена.

В същия миг паяците, плъховете и клетката изчезнаха. Докато останалите се оглеждаха объркани — съвършено олицетворение на думата тъпаци , — аз изругах под нос. Чуден момент за срив в последната свръхсекретна холографска система за виртуална реалност на големите шефове! Това — заедно с несвоевременната поява на очарователната ми предшественичка — щеше малко да затрудни изпълнението на задачата ми.

— Макс? — удиви се Ари и зяпна другата Макс.

— Макс! — извика Ръч.

— Да — отговорихме и двете.

Другата Макс ме изгледа и присви очи.

— Казват, че имитацията е най-искреното ласкателство — рече с презрение. — Така че, предполагам, че много държиш да ми се подмажеш.

— Коя си ти ? — казах аз и се опулих. — Измамница!

— Не, не е. — Онова, плашещото хлапе, Ейнджъл, се обърна и ме изгледа. Ръката й кървеше на мястото, където я беше ухапал Ари. — Ти си измамницата.

Преглътнах яростта си. За коя се мислеше тази, с тъпото си кученце? Усмихнах се загрижено.

— Но, Ейнджъл — пропях с пропит с искреност глас, — как може да говориш така? Знаеш коя съм аз.

— Знам, че аз съм Ейнджъл — каза тя. — И кучето ми не е тъпо. Ти си тъпата, щом си мислиш, че можеш да ни изиграеш. Мога да чета мисли, идиотка такава.