Джеймс Патерсън - Училището свърши — завинаги

Да ме затворят в някаква проклета консерва !

Учудвах се, че изобщо можех да мисля в подобен момент, както и че бях в състояние да летя. Криех се между короните на дърветата и се стрелках под, над, между боровете.

Когато излязох от гората, описах стремителен кръг около целия комплекс от седем огромни постройки. Върнах се по следите си и затърсих счупения прозорец. Открих го и получих така желаното потвърждение, че наистина ме бяха затворили тук, че компанията стоеше зад всичко това. И че Джеб беше свързан с „Айтекс“.

Сега оставаше да намеря ятото.

Стрелнах се обратно към гората и спрях рязко в сумрака на дърветата. Спуснах се леко на земята и разтръсках криле. Чувствах се прилично, сякаш бях изкарала грип, но вече се възстановявах. Свивах и отпусках юмруци до тялото си. Направо ми се искаше да се появи някой Заличител. Имах нужда да разкъсам нещо на парчета.

Свих криле и се промъкнах в сенките към главната сграда.

Движех се приклекнала, заковала очи в осветените й прозорци. Нещо ме докосна по главата и посегнах разсеяно, за да го махна. Ръката ми докосна гладко, хладно… и живо тяло.

Сепнах се и дръпнах ръка. Тялото падна глухо върху мен. Змия!

Успях да сдържа писъка си, но все пак изскимтях ужасено.

И внезапно навсякъде наоколо плъзнаха змии. Двуметровите черни гадини се сипеха отгоре ми, увиваха се около краката ми, гърчеха се на пътя ми, плезеха езици срещу мен. За да ги махна от себе си, се завъртях в някакъв лудешки танц, с който се надявах да ги разкарам, но те сякаш нямаха край.

Бях на път да обезумея. Единственото, което ненавиждах повече от тесните тъмни пространства, бяха гнусните змии !

— О, Боже, Боже, Боже — редях задъхано и дърпах поредното тяло от себе си.

Усетих, че ме завладява истерия и скоро ще се срина.

Приклекнах, стегнах мускули и скочих право нагоре във въздуха. Разперих криле с всички сили. Усетих как змиите се плъзгат по тях и потръпнах погнусено. Боже, помощ, помощ, помощ! Във въздуха смених скоростта и преминах в свръхзвуков режим. Змиите взеха да се изхлузват — падаха и се стопяваха в тъмнината под мен. Така се бях разтреперила, че едва овладявах полета си, но най-сетне се отърсих и от последната от тях.

Змии! Гнусни змии! Откъде се бяха появили? Ненавиждах, ненавиждах, ненавиждах змии.

Страхуваш се от тях — обади се Гласът ми с обичайното си хладно равнодушие.

Благодаря за информацията — изкрещях му наум.

Страхът е слабото ти място. Трябва да се пребориш с всичките си слаби места.

Бях толкова ужасена и ядосана, че се уплаших, че ще повърна. Това поредното изпитание ли беше? Или си го бях въобразила? Стомахът ми се бунтуваше, а адреналинът в кръвта ми кипеше. Главата ми щеше да се пръсне.

Ятото. Трябва да намеря ятото.

Браво, Макс. Не изпускай целта от очи.

— Майната ти, Глас.

Изпънах рамене, стиснах зъби и обърнах на 180 градуса — обратно към „Айтекс“.

Отлично, Макс. Понякога наистина ме впечатляваш.

Този, слепецът — Иги — откъде научи, че някой идва? Беше като прилеп! Дали не му бяха сложили и ДНК от прилеп…

Тряс!

Ари нахлу през вратата на компютърната зала.

— Пръснете се! — извика Зъба и се хвърли към кучеликото момче.

Какво търси този дървеняк тук? — удивих се аз. Очаквах да се появи специалният отряд за елиминация на „Айтекс“, а не някое от смотаните вълчета. Къде беше отрядът? Погледнах часовника си и реших да видя как двамата мутанти се налагат един друг на пода.

Поне докато Газопровод не извика:

— Паяци!

Под вратата се появи огромно количество паяци, черен килим с космати крачка, който пълзеше към него като лава.

Ари внезапно се откъсна от Зъба и се огледа кръвожадно наоколо.

— Ето! — обадих се аз.

Сграбчих Ейнджъл за тънките мишници и я задържах. Тя се опита да ме блъсне към изхода, но се запънах с пети.

Ухилен, Ари се метна към нас и ухапа Ейнджъл под лакътя. Тя нададе пронизителен писък, който ме накара да потръпна.

— Не-е-е! — изрева Зъба от другия край на помещението, но някаква клетка се появи от нищото и се стовари отгоре му.

— Плъхове! Плъхове! — нададе вой Ръч и се покатери на едно от бюрата.

Взе да скача от маса на маса, насочвайки се към изхода, но накъдето и да тръгнеше, след нея се понасяше орда цвъртящи плъхове с голи розови опашки. Няколко се покатериха по крачолите й и я накараха да спре на място. Тя закри лице с ръце и се разпищя.