Джеймс Патерсън - Училището свърши — завинаги

Стомахът ми се сви на топка, твърда като гранит. Никой не ме беше предупредил за това.

— Да, идиотка такава — каза кучето.

Зяпнах насреща му. Говореше ли? Това някакъв номер ли беше?

Максимум Райд огледа мутантите един по един. Те я запрегръщаха, а аз я стрелнах със злобен поглед. Не можех да повярвам , че се беше появила и беше съсипала всичко .

— Хайде, време е да излекуваме личностното ти разстройство — изръмжа другата Макс и се обърна към мен.

Лицето й беше пребледняло, а ръцете й бяха свити в юмруци.

— Взе ми думите от устата — изръмжах и аз и се приготвих за бой. — Да не си посмяла да пипнеш ятото ми!

— Чудесно, двете сте се запознали.

И двете се обърнахме. На прага на залата стояха група учени в бели лабораторни престилки.

— Макс, добре ли си? — попита Джеб Бачълдър.

Понечих да кажа „да“, но осъзнах, че не гледа мен. Притесняваше се за другата Макс, за нея го беше грижа. Мен можеше да ме прежали.

В гърдите ми се надигна гняв. Бях точно като Макс, бях Макс, бях по-добра от нея във всичко. Но за всички тук бях боклук. Бях самото нищо. Никой.

Един от другите учени пристъпи напред и каза с плътен глас:

— Ликвидирай старата версия. Непотребна е. Срокът й на годност изтече.

Гледаше ме — явно честта да го направя се падаше на мен.

Без да мисля, се хвърлих с главата напред към другата Макс, право през една от масите.

Тя го очакваше, но безумната завист и яростта бяха на моя страна. Забих се в нея и я блъснах в стената. Тя мигновено се окопити и зае бойна позиция.

— По-добре не го прави — каза застрашително. — Не съм за теб.

— Лъжеш се! — отвърнах с презрение.

— Ъ-ъ, Макс? — обади се Газопровод. — Да знаеш, че…

— Млъквай! — излаях насреща му и отново се хвърлих към Максимум Райд.

Учените и Джеб се дръпнаха от пътя ни. Затъркаляхме се по масите, вкопчени една в друга. Тя успя да вдигне юмрука си и ме удари в главата. Извиках от болка.

Забих коляно в корема й и чух удовлетворително „Уф!“ .

Силите ни бяха равни — прекалено равни. Удряхме бясно, размахвахме юмруци, нанасяхме ритници, оставяхме синини. Но накрая се раздалечихме и взехме да се обикаляме предпазливо.

— Може да има само една Макс — каза Джеб тихо.

— Да, истинската — обади се Ари.

Ученият с плътния глас скръсти ръце на гърдите си.

— Да видим дали онова, което твърдиш за нея, е вярно, Бачълдър.

Изкрещях, спуснах се отново към Макс и я съборих. Тя ме хвана за косата и ми нанесе такъв удар с глава, че ми излязоха свитки, но не я пуснах. Заблъсках тялото й с юмрук — един, два, три удара. На третия бях убедена, че чух реброто й да се пука. Чувството беше върховно.

— От вас зависи коя ще оцелее — каза Джеб. — Нека победи по-силната Макс.

— Млъквай, глупако! — излая Максимум Райд срещу него точно преди аз да кажа същото.

Двете скочихме на крака и се спогледахме. Сякаш се виждах в огледало. Чувството беше много странно.

Но трябваше да я премахна. Имаше една Макс в излишък. Отново изревах, метнах се напред и я изненадах със страничен ритник, който отново я събори на земята. Скочих отгоре й, седнах на корема й и я фраснах право в носа. Тя потръпна, главата й се отметна встрани, а от носа й рукна кръв.

— Мислиш се за голямата работа — изсъсках аз.

Тя взе да се боричка под мен, но аз притиснах ръцете й към тялото с колене и я хванах за гърлото.

Това можеше да приключи само по един начин: с моята победа. Бях създадена, за да оцелявам. Съдбата ми беше да надвивам всяко по-слабо от мен същество, което се изправеше на пътя ми. Само това ме интересуваше. Слабото място на Макс беше, че тя мислеше и за всичко останало — за тъпото си ято, за тъпите си родители, за предателството на Джеб, за куп други неща, но не и за онова, за което трябваше .

При мисълта колко жалка беше, се изкикотих с глас. Бях готова да я смачкам.

Но внезапно тя изви гръб, изръмжа и ме блъсна силно встрани. Скочи на крака и ме изрита в брадичката с такава сила, че ударих глава в пода и едва не загубих съзнание. Възседна ме точно както го бях направила аз преди секунди, хвана ме за гърлото с две ръце и започна да стиска. Течащата от носа й кръв й придаваше освирепял, неудържим вид. Едното й око се беше затворило от отока, но въпреки това ме държеше в стоманена хватка. Сграбчих ръцете й и се опитах да ги махна, но не можах да я помръдна.

— Макс? — обади се Газопровод отново. Нито аз, нито тя му обърнахме внимание. — Важно е…