Джеймс Патерсън - Училището свърши — завинаги

— Интересно… — каза Ръч и внезапно застина като камък над клавиатурата. — Интересно дали Джеб е бил тук. Усещам нещо.

Олеле — помислих си. — Взе да става зловещо.

— И какво би търсил Джеб тук? — троснах се на глас. — Той няма нищо общо с „Айтекс“.

— Макс, усещам енергията му. Бил е тук. Може би в документите на „Айтекс“ има нещо за него, за нас.

Пръстите й затракаха по клавишите.

— Какво правиш? — прошепнах аз. — Без импровизации. Придържай се към плана!

С раздразнение огледах останалите. Газопровод и Иги се бяха скрили под едно бюро и Газопровод се беше втренчил в нещо. Зъба пазеше до вратата.

Ейнджъл и противният й бълхарник стояха напълно неподвижни плътно до Зъба. С досада забелязах, че Ейнджъл е затворила очи. Намерила кога да дреме! Внезапно тя ококори очи и ме погледна право в очите. Усмихнах й се окуражително и се обърнах към Ръч.

— Боже мили! — прошепна тя и посочи екрана. — Гледай, гледай!

Пред недоумяващия ми поглед той се покри плътно с купища документи. Най-отгоре имаше снимка на някакво бебе с бяла болнична гривна, на която пишеше: „Аз съм момиче! Името ми е Моник“. Моник беше добавено на ръка.

— Това съм аз като бебе! — възкликна Ръч.

Нямах представа откъде й хрумна това, но нямаше значение. Започна да прехвърля документите и се натъкна на цял куп чертежи, технически планове, схеми и проекти. Вгледах се по-отблизо и повдигнах вежди. Бяха плановете за рекомбинация на бебешка ДНК с присаждане на птича ДНК в стволовите клетки.

— Макс, Макс, виж само! — прошепна Ръч и посочи.

И ето, в края на някакъв дълъг медицински формуляр се мъдреше подписът на Джеб Бачълдър.

— Боже мили! Макс, това не е за вярване! Зъб?

Зъба се приближи безмълвно, зачете над рамото й и присви очи. Не разбирах — защо Джеб Бачълдър се появяваше в документацията на „Айтекс“? Нали трябваше да намерим информация за това какви злини се вършеха в компанията, а не за учени от Училището?

Ръч цъкна върху един линк и отвори малък видеоплейър. Файлът се казваше „Родители, два дни по-късно“.

Започна размазан запис на двойка чернокожи. Жената плачеше, а лицето на мъжа беше застинало в болезнено изражение, сякаш току-що беше станал свидетел на ужасен инцидент. Жената заговори: „Бебчето ми! Кой би откраднал моето бебе? Името й е Моник! Ако някой знае къде е бебчето ми, моля , моля, нека да я върне. Тя е всичко за мен!“ Жената избухна в плач и не можа да продължи.

Това не бяха нещата, които се предполагаше да открием. Трябваше да изровим купища документи, разкриващи, че „Айтекс“ замърсяват планетата, унищожават природните богатства, използват детски труд и прочее. Против волята си се заинтригувах от откритията на Ръч.

— Няма логика — казах, след като записът свърши. — Нали преди малко видяхме медицинското разрешително.

Ръч подсмръкна и се върна на разрешителното. Отдолу стояха подписите на родителите на Моник, с които те упълномощаваха някакъв човек на име Роланд Тер Борщ да „изследва“ детето им.

Като се вгледахме обаче, установихме, че подписите и на двамата родители бяха досущ като този на Джеб Бачълдър.

Това ме свари неподготвена. Прочетеното беше в пълно противоречие с онова, което ми бяха казали. Къде беше истината? Ръч продължи надолу в документа през сълзи. На екрана изплува голяма снимка на жената. Изглеждаше състарена и невероятно тъжна. През снимката беше сложен червен печат: „Елиминирана“.

Внезапно главата на Иги щръкна над бюрото. В едната си ръка държеше някакви жици.

— Някой идва — каза той.

Свободата си е свобода, дори и човек да е подгизнал, практически да е загубил здравия си разум и да не може да овладее собствените си мускули.

Първа спирка — „Туайлайт Ин“. Огледах внимателно, но беше чисто. Тойотата все още си стоеше на паркинга. В стаята обаче нямаше никого, въпреки че нещата ни бяха вътре. Дали ятото не беше тръгнало да ме търси?

Изгълтах няколко залъка и набързо опаковах целия ни багаж. Взех всичко и отлетях — след около шестметрова засилка по паркинга скочих във въздуха, разперих криле и се понесох по вятъра.

Непрекъснато се оглеждах за летящи Заличители, но от тях нямаше и помен. Раниците бяха прекалено тежки — трябваше да ги оставя някъде и да освободя ръцете си.

Скрих багажа на върха на един бор. Следваща спирка — обратно на мястото, от което се бях измъкнала. Заприличвах все повече на предишното си аз, а предишното ми аз в момента беше жадна за мъст разгневена маниачка. Стрелнах се в нощното небе, движена от мощта на гнева си. Цял живот Белите престилки ми бяха причинявали ужасни, нечовешки, непростими неща — на мен и на останалите. Бяха отвлекли Ейнджъл. Сега обаче наистина прекалиха.