Джеймс Патерсън - Училището свърши — завинаги

Сложиха ме на легло и ме завиха с одеяло. Всеки допир до кожата ми беше мъчение. Свих се, решена да не помръдвам, и останах така много дълго.

Накрая осъзнах, че болката е намаляла. Опитах се да отворя леко едното си око. Навън все още беше прекалено светло, но все пак чувството, че ретината ми изгаря, беше изчезнало.

— Макс?

Шепотът събуди всичките ми нерви и по гръбнака ми пробягаха непоносимо болезнени тръпки. Стегнах се и затворих очи. Вече не помнех как се тича, как се бяга, как се води бой.

Исках да ме върнат обратно в камерата, в блаженството на мрака, тишината и нищото.

— Макс, как си?

Чудно — помислих панически. — Просто прелест. Направо идеално.

— Макс, имаш ли нужда от нещо?

Въпросът прозвуча толкова нелепо, че усетих, че се усмихвам.

— Трябва да ти задам няколко въпроса — прошепна гласът. — Трябва да разбера накъде се е насочило ятото. И какво се е случило във Вирджиния.

Това подейства. Няколко от мозъчните ми връзки проработиха. Отметнах леко одеялото и отворих тънък процеп между клепачите си.

— Знаеш какво се случи във Вирджиния — казах аз. Гласът ми беше слаб и дрезгав, сякаш имах пирони в гърлото. — И ти беше там, Джеб.

— Само накрая, миличка — рече той с притихнал глас. Беше клекнал на пода до кушетката, в която лежах. — Не знам какво се е случило преди това, защо всичко се провали. Не знам накъде се е насочило ятото, нито какъв е планът ви.

Около десет процента от старото ми аз се върнаха.

— Джеб, опасявам се, че се налага да свикнеш да живееш в неведение. — Засмях се лекичко. Прозвучах като задавена котка.

— Това е моята Макс — каза Джеб с умиление. — Смела докрай. И след всичко случило се си в по-добра форма от всеки друг. Но те предупреждавам, че се налага да се включиш в този проект за спасяването на света.

— Ще гледам да го впиша в календара си — изграчих аз.

Бях се опомнила достатъчно, за да се подразня.

Джеб се наведе към мен. Отворих очи и ги впих в лицето му, добре познатото му лице, което навремето олицетворяваше всичко хубаво в живота ми, а сега — всичко лошо.

— Макс, моля те — прошепна той. — Моля те, приеми ролята си. Искат да те ликвидират. Решили са, че си провал.

Голяма новина.

— Кой?

— „Айтекс“. Докато те държат тук, изпробват последното си велико изобретение. Искаха да бъдеш водач с главата, а не със сърцето си, Макс. Опитах се да те науча на това, но може би съм се провалил. Опитват се да заличат сърцето ти, затова те държат тук. Ти обаче държиш на някои неща и на някои хора , Макс. Като мен. Моля те, не позволявай всичко, което се случи досега, да се обезсмисли. Не им давай повод да те елиминират и да започнат отначало с някой друг. Покажи им, че са се заблудили относно теб. Покажи им, че можеш да се справиш.

— Ще им покажа, че мога да ти изтръгна жлъчката през носа — рекох отпаднало.

Зад мен внезапно проехтя плътен глас:

— Бачълдър! Нямаш разрешение да влизаш тук!

Светлината отново угасна, издърпаха одеялото, яките ръце отново ме вдигнаха и ме върнаха в ужасяващата камера.

Поведох петимата откачени мутанти през сенките към „Айтекс“.

— Оттук.

Дръпнах настрани няколко храста и им махнах да минат. Най-сетне се беше мръкнало. Преди мислех, че да прекарваш дните си в компанията на Заличители, които играят на покер, е отегчително, но дори това не можеше да се сравнява с изминалия ден.

Не можех да си представя как истинската Макс беше търпяла това. Вече не помнех колко пъти през деня ми се беше прищяло да им се развикам да млъкват и да ме оставят на мира. Тази Ръч непрекъснато дрънкаше, а Ейнджъл и Газопровод водеха спорове от типа небето синьо ли е и кой ден е днес. Не бях открила пукнатини в бронята на Зъба, но беше въпрос на време. Ейнджъл откровено ме плашеше — дъската й хлопаше. Може би беше нестабилна. Трябваше да им го кажа, след като се върнех. Газопровод, изглежда, беше наивен глупак, а Иги — доколкото можех да преценя — беше просто бреме. Поне можеше да готви — незнайно как. Освен това всичките говореха на кучето, сякаш и то беше човек, питаха го какво иска и прочее. По дяволите, та това беше просто куче.

Накрая моментът настъпи. През деня се бяхме включили в обиколката на „Айтекс“ и се бях постарала да подчертая добре слабите места на сградите. А сега щяхме да „проникнем“ вътре. Стараех се да изглеждам предпазлива, сякаш съм нащрек.

Трябва да призная, че се справях чудесно. Не подозираха абсолютно нищо. Упражненията, тренировките, практиката — всичко даваше резултат. Очевидността на това колко по-добра бях аз, новата версия, беше доста удовлетворителна. Всъщност беше направо странно колко послушно ме следваха тези идиоти и колко прилежно изпълняваха заповедите ми. Щом им казах, че ще проникнем в „Айтекс“, те на мига се съгласиха. Дори и проклетото куче . На тръгване от мотела се опитах да го затворя в стаята, но Ръч задържа вратата и то изприпка навън.