Джеймс Патерсън - Училището свърши — завинаги

Почувствах се почти човек.

Това беше шега — усетихте, нали?

Ръч, Гази, Ейнджъл и Тото се бяха натръшкали на другото легло и гледаха телевизия. Малките бяха разпънали криле, за да ги изсушат. Седнах и бутнах част от прането към Зъба.

— Значи „Айтекс“ — рече той и взе да сгъва и прибира дрехите.

— Да. Познай кой беше производителят на праха за пране. Познай в чия бензиностанция спряхме. Познай кой е произвел безалкохолното, което пиеш.

Откакто започнах да обръщам внимание, виждах логото на „Айтекс“ навсякъде. Направо не беше за вярване — компанията явно присъстваше във всички сфери на живота. Досега просто не се бяхме замисляли за това и не го бяхме забелязвали.

Зъба безмълвно вдигна пред себе си чифт от дънките на Гази. На етикета отзад пишеше „Айтекс“.

— Това не ми харесва — казах тихо.

— Идиот такъв! — кресна Тото на телевизора. — Червената жичка! Червената!

— Явно са навсякъде — продължих аз. — По-лошото е, че като се замисля, се убеждавам, че са били навсякъде около нас през целия ни живот. Спомням си как Ейнджъл пие изкуствено мляко „Айтекс“ от бутилка „Айтекс“, обута в памперси „Айтекс“. Сякаш са превзели света, без никой да забележи.

— Някой го е забелязал — произнесе Зъба бавно, докато сгъваше една от ризите на Иги. — Някой в Училището го е забелязал поне преди четиринайсет години. И е създал теб, за да ги спреш.

Ето я отново съдбата ми, и пак ме удря в лицето.

— Създал е нас .

— Главно теб. Сигурен съм, че останалите сме просто резерва. — Зъба прозвуча нехайно, но определението не ми допадна.

— За мен не сте резерва — казах аз и пъхнах чифт боксерки в една от раниците.

Зъба ме удостои с една от редките си мимолетни усмивки.

Угасихме лампите рано. Лежах будна в леглото и размишлявах за „Айтекс“ — компанията, която щеше да взриви света. А моята мисия беше да го спася . Значи трябваше някак да се справя с „Айтекс“, да предприема нещо, да открия нещо, да им попреча да направят нещо.

Всичко това беше доста мъгляво, за да бъде „съдба“. Все едно някой да ми беше поръчал да изкача Еверест без карта и без екипировка. Плюс грижата за още петима души. Почувствах се безсилна и ме обзе странно усещане за самота, въпреки че ятото беше около мен. Заспах с надеждата на следващата сутрин да успея да измисля нещо.

Оказа се, че моята „сутрин“ започна в пълен мрак, с вързани ръце и крака и лепенка през устата.

Освободи се!

От спящ режим мозъкът ми директно заработи на пълни обороти и на мига прогони паниката. Извих гръб с всички сили и се надигнах от пода. В същото време опитах да издърпам ръцете и краката си встрани, само за да установя, че са напълно обездвижени. Мисли, Макс, мисли! Ще успееш да се измъкнеш! Не позволявай да те пипнат толкова лесно!

Лепенката заглуши вика ми. Затъркалях се наоколо с надеждата да се блъсна в някого или да счупя нещо, за да вдигна шум. Беше невероятно, че останалите все още спяха — обикновено се будехме и при най-лекия шум. Може би и с тях се беше случило нещо.

Два едри тъмни силуета се надвесиха над мен и се опитаха да ме вдигнат. Взех да се съпротивлявам с всички сили. Успях да забия коляното си в корема на единия, но без особен ефект. Другият просто седна отгоре ми и изкара въздуха от гърдите ми до последната молекула. Опулих очи и вдишах през носа с чувството, че съм на крачка от задушаването.

От доста отдавна не се бях чувствала толкова безпомощна. Мисълта ме подлуди. Зарязах здравия разум и се оставих на инстинктите на подивяло животно, което се бори за живота си. Реших, че ще убия похитителите си — бях готова на всичко, за да остана жива.

Дишах тежко, пищях беззвучно, а пластмасовата лента, която стягаше глезените и китките ми, оставяше резки по кожата ми. И бях все така безпомощна.

И все така неспособна да избегна черната качулка върху главата ми, неспособна да не вдишвам противната сладникава миризма, неспособна да попреча на съзнанието ми да се отдалечи и да ме остави в дълбоката студена тъмнина, където нямаше болка и страх, а само едно огромно нищо.

О, да, и още една лоша новина. Направо катастрофална според мен. Преди да ме отвлекат, видях другата Макс в стаята.

Явно се канеше да остане с ятото.

След като Заличителите премахнаха нисшата Макс от мотела, побързах да легна на мястото й и да се завия с одеялото. Затворих очи, убедена, че няма да заспя и за миг.