Джеймс Патерсън - Училището свърши — завинаги

Зъба погледна в огледалото за обратно виждане.

— На някой да му се пее „Деветдесет и девет бутилки бира на стената“?

Всички викнахме „не!“ в един глас.

Същата вечер скрихме колата в един обрасъл храсталак край някаква изоставена ферма и преспахме в дърветата, поклащани приятно от нежния вятър. Никой не ни нападна или подгони, тоест нощта мина прекрасно.

На сутринта се натоварихме в малката си количка — ударението пада върху малката .

— Коланите не стигат — оплака се Гази от задната седалка.

Четиримата се бяха натъпкали като сардели.

— А Господ е свидетел, че прекарваме всеки миг от живота си в безпрекословно подчинение на правилата за безопасност — казах аз, докато изучавах картата.

— Просто отбелязвам — отвърна Гази. — Леле! Зъб!

Дори и Зъба беше потръпнал от стържещия звук при последната смяна на скоростите. Прехапах устни, за да не издам раздразнението си, и го погледнах с големи невинни очи. Да, точно така — преглътнах високомерните забележки, които бих могла да направя за шофирането му. За разлика от самия него, който не ми беше спестил и една хаплива реплика, когато зад волана бях аз. Направих го, защото съм по-добър човек — честно. Аз съм направо принцеса , когато става дума за чувствата на другите.

— Ало, вълкодава — казах на Тото. — Долу лапите от „Евърглейдс“ 33 33 Национален парк в САЩ, щата Флорида. — Бел. прев. .

Тото се премести малко, така че да виждам картата, Зъба отново смени скоростта и се понесохме към целта си — централата на „Айтекс“.

Ако информацията на Ейнджъл беше вярна, ни предстоеше най-сетне да научим какво точно се очакваше да направя, за да попреча на компанията да унищожи света. Беше ми втръснало да отлагам. И да подпитвам. Бях готова да разбера.

Ето нещо, за което може би не сте се замисляли — ако някой щатски полицай засече на шосе И-95 странна закърпена „Тойота Ехо“, в която сякаш се е напъхало половината население на малка държава, решила да имигрира в Щатите, вероятно ще реши да я спре за проверка.

Просто за ваше сведение.

По принцип и шестимата отбягвахме срещите с които и да е представители на властите. Особено предвид, че не можехме да бъдем сигурни дали са истински, или няма внезапно да се превърнат в Заличители като част от поредното изпитание в извратения лабораторен експеримент, наречен наш живот.

— Да спрем ли? — попита Зъба и погледна мигащите светлини в огледалото.

— Може би да.

Потърках чело и се опитах да събера сили за онова, което ни чакаше — каквото и да беше то. Обърнах се към останалите.

— Ще спрем. Ако нещата загрубеят — право нагоре! Ясно?

Те закимаха сериозно.

— Аз съм с Иги — каза Тото и скочи на задната седалка.

Зъба отби несръчно сред прах и дъжд от камъчета. Спогледахме се — излезлият от патрулната кола полицай се оказа жена. Тя се насочи към нас, а ние отключихме вратите на колата и се подготвихме за излитане.

Униформената полицайка се наведе до прозореца на Зъба. Широкополата й шапка засенчваше лицето й.

— Добро утро, господине — рече тя навъсено. — Знаете ли с каква скорост шофирахте?

Зъба погледна стрелката на километража, която не беше помръднала, откакто избутахме колата на шосето миналата вечер.

— Не — отговори той чистосърдечно.

— Засякох ви със сто и дванайсет километра в час — разкри тя и извади някаква папка.

Подсвирнах доволно.

— Браво! Не предполагах, че може да вдигне толкова!

Зъба ме стрелна с очи. Запуших уста с ръка.

— Да видя книжката, регистрацията на колата и застраховката — изрецитира полицайката.

По дяволите. Налагаше се да избягаме, тоест да изоставим малката си сглобена колица. Жената щеше да види крилете ни и вероятно щеше да подаде сигнал в мрежата на представителите на властта, които щяха да направят живота ни кошмар. Така де, още по-голям кошмар.

— Привет — обади се Ейнджъл от задната седалка.

Полицайката я измери с очи през прозореца и явно чак сега осъзна колко души имаше в колата, както и че всички пътници бяха деца. Погледна отново към Зъба и този път като че си даде сметка, че той най-вероятно е твърде малък, за да има книжка.

— Оттук ли сте? Флорида е доста равна, а? — продължи Ейнджъл и отново привлече вниманието й.

— Бихте ли слезли от колата, господине? — нареди полицайката на Зъба.

— Сигурно есенно време е топло — не спираше Ейнджъл. — Човек направо може да се изкъпе в морето.