Джеймс Патерсън - Училището свърши — завинаги

Преглътнах, премигнах отново и усетих как постепенно ме завладява паника. Къде беше ятото? Къде бях аз ? Какво се случваше? Мъртва ли бях? Ако бях умряла, щях направо да побеснея — надали щях да изтърпя безграничното нищо около себе си за час , да не говорим за цяла вечност. Не ме бяха предупредили, че смъртта ще бъде толкова невероятно скучна.

Сърцето ми биеше забързано, дъхът ми беше учестен, по кожата ми бягаха тръпки, тъй като кръвта в мускулите и органите ми бушуваше: бий се или отлети. Като стана дума… Опитах да разперя криле, но не усетих нищо . Ужасено се пресегнах към гърба си с една ръка. Здравите крилни мускули и удебеленията, където крилете се свързваха с раменете, си бяха там. Все още имах криле. Но не ги усещах.

Упоена ли бях? Щяха да ме оперират? Напънах всички сили, за да се размърдам, и се замятах из тъмнината, но отново не усетих нищо.

Много лоша новина.

Къде, по дяволите, се намирах?

Опитай се да се успокоиш. Успокой се. Трябва да се окопитиш. Ако си мъртва, това е положението, няма какво да направиш. Ако не си мъртва, трябва да се съвземеш, за да избягаш, да спасиш останалите и да направиш на пух и прах похитителите си — които и да са те…

Бях съвсем сама. Не си спомнях кога бях оставала съвсем сама за последен път. Ако се бях изтегнала в хамак, посръбвайки питие с малко чадърче на чашата със знанието, че ятото е добре и в безопасност и че всичко е наред, бих изпаднала в екстаз. Сама, без задължения, способна да се отпусна — щеше да е сбъдната мечта.

Да, но бях сама в мрака, изпълнен със страх и несигурност. Е, къде се намирах?

Не знам дали е разумно да се интересуваш.

Гласът. В крайна сметка не бях съвсем сама. Гласът все още беше с мен.

— Знаеш ли къде съм? — произнесох на глас, който заглъхна в плътното нищо.

Да.

— Казвай веднага!

Сигурна ли си, че искаш да знаеш?

— А, не! Страхотно е да тъна в пълно неведение! — сопнах се аз. — Дори предпочитам и ти да се омиташ! Казвай, проклетнико!

В изолационна камера си. Камера, в която сетивата са в потиснато състояние. Не знам къде точно се намира.

— О, Боже! Прав беше — не искам да знам.

Изолационна камера. Само аз, моята тотално побъркана съвест и Гласът. Е, вероятно щях да издържа около… да речем десет минути, преди да изперкам напълно.

Предвид как действаха Белите престилки, вероятно възнамеряваха да ме оставят тук година-две, за да опишат подробно какво се случва с мен.

Трябваше да умра. Веднага.

Аз обаче съм Максимум Райд, така че надали щеше да стане толкова лесно.

Разбира се, че не. В живота ми никога нямаше удобни и спестяващи болката варианти, след като даден проблем можеше да се разтегне в безкрайна агония от несигурност и мъчение.

Загубих представа колко време бях прекарала в камерата. Може да бяха и десет минути. Но имах чувството, че са изминали десет години. Или цял един живот. Може би бях спала. Сигурна съм, че получих халюцинации. „Събуждах“ се и се озовавах отново при ятото, в дома ни в Колорадо, или в тунелите на метрото в Ню Йорк, или в „Туайлайт Ин“. Отново гледах Ела Мартинес и майка й, които ми махаха с усмивка.

Мисля, че дори поплаках.

Всъщност всички мисли, които бяха преминавали през главата ми през целия ми живот, сега се изредиха отново, светкавично като картечен огън. Трескавият ми ум пресъздаваше всеки спомен, цвят, вкус, усещане, безкрайна плетеница от мисъл, спомен, мечти и надежди. В един момент вече не бях в състояние да преценя кое се беше случило наистина и кое беше плод на мечтите ми, филм, който бях гледала, или книга, която бях чела. Загубих представа Макс ли бях всъщност, имах ли криле, имах ли семейство от подобни на мен деца птици. Цялата ми действителност се изчерпваше единствено с камерата, в която се намирах. Дори в нея не бях сигурна.

Струва ми се, че по едно време запях. И говорих. Накрая загубих гласа си. Интересното беше, че не изпитвах глад или жажда. Не изпитвах болка. Не изпитвах и наслада.

Когато камерата най-сетне се отвори и вътре нахлу светлина, тя ми се стори най-ужасното и болезнено нещо, случвало ми се някога.

Закрещях, но звукът на собствения ми глас беше прекалено силен и прониза тъпанчетата ми, така че млъкнах на мига. Стиснах плътно клепачи срещу ослепителната светлина и се свих на кълбо — доколкото можех. Нечии големи ръце ме хванаха и ме вдигнаха. Дори този допир опъна сетивата ми до скъсване след огромното нищо, в което бях живяла.