Джеймс Патерсън - Училището свърши — завинаги

— Какво? — изкрещя господин Пруит. — Какво означава това?

Според мен означаваше, че Иги и Газопровода се бяха изкачили на първо място в списъка ми за тежки наказания, но за момента го премълчах.

Всички се развикаха и се втурнаха към вратите с блъскане.

Господин Лазара сви шепи около устата си.

— Без паника, моля! В ред, като на противопожарно обучение! Деца!

Господин Пруит се спусна към вратата, като буквално газеше децата пред себе си, решен да избегне студения душ.

Ръч ми се ухили. По къдравата й коса се стичаха капки.

— Не подозирах, че в училище е толкова весело — каза.

— Подобно провинение заслужава изключване! — крещеше господин Пруит с изпъкнали вени на челото.

Наблюдавах го с интерес и пресмятах какви са шансовете да се гътне от инфаркт в близките пет минути. В момента имаше 60,65% вероятност.

Шестимата стърчахме гузно в кабинета му, половин час след като и последната пожарна си беше заминала. Пруит беше настоял да ни извикат всички заедно. Беше ни студено, бяхме мокри и искахме единствено да се приберем вкъщи.

Но не-е-е.

Първо трябваше да изчакаме злобектора да ни схруска. Разбира се, да те дъвче дори и ужасен тип като него беше фасулска работа в сравнение например с орда Заличители, решени да те очистят. И все пак щеше да ни развали следобеда.

— Димката беше достатъчен повод! — крещеше господин Пруит. — Що за глупак съм да ви давам втори шанс! Долни улични плъхове! Паразити!

Бях впечатлена. Паразит беше нова дума за мен, а са ме наричали всякак — от „арогантна“ до „луда“.

Възползвах се, когато господин Пруит спря, за да си поеме дъх.

— Братята ми не са виновни за димката! Така и не го доказахте. А сега отново обвинявате нас без никакви доказателства! Колко… колко неамериканско!

Уплаших се, че някоя вена на злобектора ще се пръсне. Вместо това той се пресегна, сграбчи ръцете на Газопровода и ги вдигна.

Със свито сърце видях петната черен прах, полепнали по кожата му при взрива на бомбата.

— Освен това! — казах дръзко.

Нов прилив на гняв заля злобектора, но в този момент секретарката въведе в кабинета Ан.

Неслучайно я бяха взели във ФБР — успя по някакъв начин да го успокои, да ни изведе от кабинета и да ни вкара в колата си.

В продължение на около километър в купето цареше тишина, след което тя поде:

— Това беше златната ви възможност, деца. Възлагах по-големи надежди…

И още в този дух. Аз обаче се изключих и загледах през прозореца към избледняващите цветове на есента. От време на време до съзнанието ми достигаха откъслечни думи: наказани, сериозно провинение, разочарована, разстроена, без телевизия. И прочее.

Ние мълчахме. От години не ни се беше налагало да се обясняваме на някой възрастен. Нямахме намерение да започнем да го правим сега.

Онова, което Ан не разбираше, бе, че само допреди няколко седмици бяхме прекарвали нощите си по тунелите на метрото, изхранвайки се с каквото намерим. Така че „наказанието“ и забраната да гледаме телевизия всъщност бяха безсмислени.

— Все пак все още сме в къщата — подчерта Ръч шепнешком. — И имаме книги, игри и храна.

— Да, ама без десерт — обади се Тото мрачно. — А аз с нищо не съм го заслужил!

— Да, без десерт — потвърди и Газопровода обидено.

Изгледах го бясно.

— И чия е вината, умнико? Двамата с Иги пак оплескахте нещата. За какво ви беше пак да носите бомба в училище?

— Ама чухме директора да дава нареждане на госпожица Кокс да скрие някакви документи — припомни ми Газопровода. — Ако успеем да ги намерим, ще имаме нещо, което да използваме срещу него.

Въздъхнах.

— А защо просто не останем незабелязани, докато не дойде време да си тръгваме? Без ответен удар, без други изцепки. Просто да прекараме остатъка от времето си тук тихо и мирно.

— И колко време е това? Реши ли кога да си тръгнем? — попита Ейнджъл.

— Да — отвърнах сухо. — Преди две седмици.

— Не може ли да останем поне за Деня на благодарността? — попита Ръч. — Никога не сме били на празнична вечеря. Моля те.

Кимнах с неохота.

— Ако няма други провинения , може да останем.

Качих се горе и се упътих към стаята си. На минаване покрай отворената врата на спалнята на Ан чух телевизора. Думите изчезнали деца привлякоха вниманието ми. Спрях и се заслушах.

— Да, наскоро изчезналите деца в няколко района навяват тежкия спомен за други семейства, загубили децата си — неотдавна или преди години. При нас са господин и госпожа Грифитс, чийто единствен син бил отвлечен от местната болница след раждането си.