Джеймс Патерсън - Училището свърши — завинаги

Сам отново вдигна рамене.

— Гадно ще бъде. Но ще мине, след което ще имам четири седмици да събера сили за Коледа.

Засмях се, а той се усмихна насреща ми. Някакво движение зад него привлече вниманието ми. Сам седеше с гръб към широката витрина на сладкарницата. Някой беше минал покрай нея. Не. Някой стоеше пред нея.

Ръката ми застина във въздуха, а сърцето ми сякаш се скова в лед.

Отвън Ари вдигна палец с хищническа усмивка.

Точно на проклетата ми среща .

Огледах сладкарницата набързо. Зад касата имаше служебен изход. Ако обърнех масата, щях да го забавя…

— Макс, добре ли си?

— Аха — измърморих разсеяно, без да откъсвам поглед от Ари.

Той ми се ухили отново, след което отмина и се скри от погледа ми. Мярнах нечия коса на кичури до него, след което видях във витрината собственото си отражение.

Сам се обърна да провери в какво се бях втренчила точно когато Ари изчезна.

Седях неподвижно, в очакване Заличителите да нахлуят през витрината и тавана.

Сам продължаваше да ме гледа с недоумение.

— Добре ли си? — попита пак.

— Аха. — Придадох си небрежен вид. — Просто мярнах нещо.

Вярвай на онова, което знаеш, не на онова, което виждаш.

А, да: другото, което ненавиждах по време на среща освен появата на проклетите Заличители, беше невинното Гласче в главата ми да се разприказва точно в този момент. Определено. И какво искаше да каже с това? Вече знаех, че Ари е жив.

— Макс?

Обърнах се към Сам.

— Извинявай. Отнесох се.

Усмихнах му се извинително. Бях нащрек, готова да скоча на крака всеки миг, но не се случваше нищо.

— Харесва ми, че можеш да изядеш цяла мелба. Другите момичета обикновено поръчват половин топка обезмаслен сладолед в купичка. На теб обаче не ти пречи.

Засмях се изненадано и се зачудих дали не трябва да се смутя.

— Не се притеснявам с какво се храня.

Само дали ще се нахраня.

— Харесва ми — повтори Сам.

А аз започвам да харесвам теб — помислих си аз.

Най-малката сестра на Сам ни откара обратно до къщата на Ан. Тъкмо беше изкарала книжка. Сам ме изпрати до верандата.

— Благодаря — казах. Чувствах се странно и неловко. — Много ми беше приятно.

— И на мен — отвърна Сам. — Не си като другите момичета.

Няма ли да го повториш още веднъж, момче?

— Това хубаво ли е, или лошо? — попитах.

— Хубаво. Определено е хубаво.

Усмивката му беше много красива. Приближи се до мен, сложи едната си ръка на рамото ми, а другата — под брадичката ми. И ме целуна. А аз се опулих. Бяхме почти еднакви на ръст, но той не беше толкова слаб и жилест като Зъба. Наклони глава на другата страна, целуна ме отново и обви ръце около кръста ми.

И знаете ли какво? Изобщо не се и замислих за крилете. Затворих очи и просто се отпуснах. О, Боже, целувка.

Остави се на течението, Макс.

Поне веднъж Гласът да каже нещо на място.

Клаксонът на колата нададе кратък отегчен стон. Сестрата на Сам искаше да се прибира.

Отдръпнахме се един от друг, и двамата отворили широко очи, с леки усмивки на лицата.

— Еха! — каза той, а аз кимнах утвърдително.

— Време е да тръгваш — казах. — Благодаря ти още веднъж за всичко. Беше страхотно.

— Да.

Изглеждаше, сякаш иска да ме целуне отново, но сестра му пак натисна клаксона. Той унило се обърна, слезе по стъпалата и пресече сумрачната алея.

— Ще се видим утре — каза през рамо.

— Да.

Тръгнаха и ме оставиха в плен на чувства, които просто не можех да опиша с думи.

Ан ме чакаше вътре. Изправи се и попита с усмивка:

— Как мина?

— Добре — отговорих. — Е, лека нощ.

Продължих напред и се качих по стълбите. Не исках да съм груба — не че това по принцип ме притеснява, — но просто в момента не можех да завържа смислен разговор с нея. Влязох в стаята си, седнах на леглото и запреживявах отново последните десет минути.

Вратата се открехна леко и Зъба надникна вътре. Засенчи очи с ръка и влезе.

— Леле! — каза. — Направо сияеш. Не мога да гледам.

Завъртях очи и свалих якето си. Разкърших рамене и раздвижих малко крилете си. Ах. Така беше по-добре. Цяла вечер бяха стояли прибрани. Зачудих се дали Сам ги беше усетил. Явно не, предвид че не беше изпищял ужасено.

Зъба затвори вратата.

— Искаха да те дочакат, но Ан ги накара да си легнат.

— Разумно решение от нейна страна — казах.

— Е? Как мина?

Облегна се на бюрото ми и скръсти ръце на гърдите си. Долових нещо в гласа му и го погледнах. Както обикновено, лицето му беше напълно безизразно, но го познавах твърде добре и забелязах неуловимото потрепване на мускулите на челюстта и леко присвитите очи.