Джеймс Патерсън - Училището свърши — завинаги

Замръзнах. „Грифитс“ беше второто име на Иги — поне така мислехме. Бях го запомнила от четирите страници, които бяхме открили в Института — преди да изчезнат. Но в тамошния документ пишеше още, че бащата на Иги е мъртъв. Значи нямаше как това да са родителите му — или? Наострила уши, се приближих предпазливо още няколко сантиметра, за да погледна телевизора през открехнатата врата. Ан бе в банята — миеше си зъбите.

— Човек би предположил, че след четиринайсет години ще олекне — рече жената с тъга. — Но не е така. Същата болка, непрекъснато.

Дъхът заседна в гърлото ми. Четиринайсет години? Грифитс? Образът на репортерката изчезна и бе заместен от мъж и жена.

Мъжът беше прегърнал съпругата си през рамо. И двамата изглеждаха тъжни.

И още нещо.

Жената изглеждаше точно като Иги.

Зъба ме изгледа напрегнато през кичурите коса, които винаги покриваха очите му.

— Стояха пред дома си. Видях достатъчно и ще мога да разпозная къщата — казах бързо шепнешком.

Беше късно и останалите вече спяха. Бях изчакала досега, преди да споделя със Зъба какво бях разбрала.

— Името им беше Грифитс. Детето им изчезнало преди четиринайсет години. И жената беше абсолютно копие на Иги.

Зъба поклати бавно глава и се замисли.

— Не мога да повярвам, че си успяла да попаднеш точно на това.

— Знам. Но възможно ли е да е постановка? Дори ни забрани да гледаме телевизия. Просто… Мисля, че е добре да го проверим.

Зъба отново поклати глава.

— Колко къщи има във Вашингтон?

— Зад тази имаше голяма мрачна църква, на около пресечка от нея. Старомодна, с много висока камбанария. Надали има много такива.

Зъба въздъхна.

— Около милион.

— Зъб! Това е сериозен пробив! Категорично трябва да идем и да проверим!

Той ме погледна.

— Нали сме наказани — каза с безизразно лице.

Изгледах го за кратко, след което и двамата избухнахме в смях.

— Какво има?

Зъба се държеше странно цяла вечер. Носехме се високо над светлините на града, а той непрекъснато бършеше чело и разкършваше рамене.

— Много ми е горещо — промърмори. — Но не е от болест. Просто… много ми е горещо.

— Както се случи с мен? — повдигнах вежди аз. — Хм. Изчакай седмица, след това ще полетиш като „Конкорд“. Вероятно. Или пък просто умираш.

Ухилих се насреща му, но той не ми обърна внимание.

— Наистина ли ти е зле?

— Не. Но се сетих за нещо. Имам от твоята кръв.

Погледнах го. Махаше плавно и мощно в нощта с големите си тъмни криле.

— Е, и? Това е просто кръв.

Той поклати глава.

— Не и нашата. Червените ни кръвни телца имат ДНК, не забравяй. Получих от твоята ДНК.

Замислих се.

— Е, и?

Той повдигна рамене.

— Може би затова се чувствам така. Може би това не е предназначено за мен.

— Хм… И не знаем дали е за добро, или за зло, или е без значение.

— Предполагам, че скоро ще разберем — каза той.

Оказа се, че във Вашингтон има на практика стотици проклети църкви с високи камбанарии. Въпреки че надеждата да намерим точната днес беше доста мижава, все пак обикаляхме небето в търсене на църква в жилищен квартал. Спуснахме се над десет пъти, но след огледа на близките къщи давах знак да се издигнем отново.

След три часа подобни занимания огладняхме и се уморихме. Дори нямаше нужда да говорим — спогледахме се, повдигнахме рамене и завихме едновременно обратно към къщата на Ан.

Когато стигнахме, беше около 3,00 сутринта. Насочихме се към прозореца на неизползван килер на втория етаж, който бяхме оставили отворен.

— Зъб!

Той ме погледна, а аз посочих къщата.

Силуетът на Ан ясно се очертаваше в прозореца на спалнята й. Беше будна и ни чакаше — в три часа сутринта. Тази жена спеше ли изобщо?

Дали беше обикновен шпионин на ФБР, или нещо друго?

Внезапно се почувствах изтощена. Спуснахме се към къщата, свихме криле в последния момент и се шмугнахме през прозореца. Събрахме юмруци, потупахме ги и се насочихме към стаите си. Събух обувки и се метнах на леглото с дрехите. Не вярвах Ан да влезе.

Вече беше видяла каквото беше нужно.

Следващите няколко седмици бяха най-сюрреалистичните в живота ми, което е сериозно предизвикателство, тъй като се съревноваваха с детството в клетка, живота на беглец, откритието на други мутанти в подземна лаборатория под нюйоркското метро… о, да, и крилете .

Това обаче беше далеч по-странно.

Не се случи нищо лошо.