Джеймс Патерсън - Училището свърши — завинаги

— Хм… Училищни пособия? — обяви Газопровода.

Той продължи няколко метра напред, спря и Иги го чу да отваря следващата врата.

— Спортно оборудване.

— Нещо интересно?

— Твърде големи са, за да ги вземем — няма как да ги скрием. Щеше да стане, ако имахме раници.

— Да се запомни — отбеляза Иги.

— Да.

Ръката му се стрелна напред, докосна Гази по рамото и той вдигна пръст пред устните си. Заслуша се напрегнато. Да — стъпки.

— Някой слиза насам — каза едва чуто.

Гази го хвана за ръкава и двамата избързаха тихо няколко метра напред в коридора. Отвори се нова врата. Газопровода дръпна Иги вътре и я затвори след тях с леко щракване.

— Къде сме? — прошепна Иги.

— Прилича на архив — отвърна Гази. — Да се скрием зад някой шкаф за всеки случай.

Иги го проследи до дъното на помещението. Усещаше, че от двете им страни стоят високи мебели. Усети Гази да прикляка на пода и също се наведе. Чуха усилващи се гласове.

— И какво очаквате от мен, господин Пруит? — попита тревожен женски глас.

— Очаквам да се постараете документите да изчезнат — отвърна ужасният високомерен глас на директора. — Не можем да ги унищожим, но не можем да допуснем да ги намерят. Толкова ли не можете да го проумеете?

— Да, да, но… — започна жената.

— Няма но! — отсече директорът. — Не се съмнявам, че поне с тази проста задача можете да се справите, госпожице Кокс. Сложете документите на място, където вие можете да ги намерите, но не и някой друг. Прекалено много ли искам от вас?

Иги поклати глава. Директорът беше пълна гад. Мразеше го. Някой трябваше да му даде урок.

— Не — отговори жената унило. — Ще го направя.

— Чудесно.

Чу, че директорът се обърна и се отдалечи, а госпожица Кокс въздъхна — точно пред стаята с архива. После вратата се отвори и той чу лекото припукване, с което се запалиха флуоресцентните лампи на тавана. Усети как Гази до него се стегна.

Отваряне на метално чекмедже. Шумолене на хартия. Чекмеджето се затвори. Хайде, излез — помисли си Иги. Вместо това обаче стъпките се приближиха. Не, обърни се и си тръгвай — подкани я Иги наум. Де да владееше телепатия като Ейнджъл. До него Гази беше затаил дъх и не издаваше нито звук. Ако жената ги намереше, щяха сериозно да загазят.

Лампите утихнаха с щракване. Стъпките излязоха от стаята и вратата отново се затвори. Газопровода най-сетне издиша.

— Това беше на косъм — прошепна той, а Иги кимна с пресъхнала уста. — Да се омитаме.

Почти бяха стигнали до стълбите, когато вратата горе се отвори. Замръзнаха, а Иги напъна слух, за да разбере какво става. Внезапно чуха гласове от другия край на коридора. Бяха в капан — и от двете им страни се задаваха хора.

— По дяволите! — прошепна Гази.

— Носиш ли го? — попита Иги напрегнато.

— Да, но Макс каза…

— Ще ни хванат! — прекъсна го Иги. — Дай го!

— Добре, сега вече ме плашиш — казах на Ръч.

Бяхме в училищната библиотека. Ръч явно можеше да извлича информация от компютъра с осмоза, буквално. Не ни трябваше дори помощта на библиотекаря господин Лазара. Първо посетихме блога на Зъба и установихме, че всеки ден добавя по нещо ново — неговата гледна точка за случилото се с нас досега. Вече качваше и рисунки. После накарах Ръч да потърси още информация за Тер Борщ, както и съобщения за изчезнали бебета през годините, в които бяхме родени. Не знаехме месеците, но за другото бяхме почти сигурни.

— Добре, преди четиринайсет години — каза тя и се съсредоточи. — Тук може би ще извадим най-голям късмет, тъй като сте трима. — Превъртя надолу по екрана. — Освен ако примерно един от вас не е роден есента на една година, а другите двама — през пролетта на следващата. Но по принцип мисля, че…

— Нещо за училище ли търсите?

Режещият и изпълнен с ненавист глас, потреперващ от едва сдържан гняв, можеше да принадлежи единствено на… злобектора.

— Търсим статии от вестници — обясни Ръч невинно. — За часа по гражданско общество.

Браво на момичето. Умееше да лъже без предизвестие.

— Сериозно? — изпуфтя господин Пруит и стисна устни. — И кога точно имате часове по гражд…

Ба-а-ам!

Цялата библиотека се разтресе. Двамата с господин Пруит се спогледахме изненадано, след което той смръщи рошавите си вежди. В следващия миг противопожарната система на училището се включи с писък и всички подскочиха.

За миг останахме по местата си, твърде стъписани, за да реагираме. След това над главите ни се разнесе силно съскане. Вдигнах глава — пръскачките на тавана се бяха задействали и ни поливаха с ледена вода.