Джеймс Патерсън - Училището свърши — завинаги

Баща му се беше втренчил в екрана, сякаш гледаше семейна вечеря за Деня на благодарността. Сякаш те, а не Ари, бяха неговите деца. Сякаш се гордееше с тях и искаше да си ги върне.

Това обаче нямаше да стане. Никога. Ари щеше да се погрижи. Имаше план. Колелцата се бяха завъртели. Отначало Джеб щеше да се ядоса, но накрая щеше да разбере.

Ари прикри усмивката си с ръка.

— Макс?

Вдигнах очи. Ръч стоеше на прага на стаята ми и пристъпваше развълнувано от крак на крак.

— Да?

— Мисля, че открих тайната на шифъра.

— Хайде, казвай — подканих я, след като всички се събрахме в нейната стая.

— Мисля, че е от книга — каза тя. — Искам да кажа, така де, би могло да е и някакъв компютърен шифър, който никога няма да можем да разбием. Според мен обаче искат да го разбием — ти да го разбиеш като част от изпитанието.

— Да. Е, явно се провалих в тази част на теста.

— Още не си — продължи Ръч. — Има едно-две неща, които не сме опитали. Например дали всички числа не са свързани с някаква книга.

— Коя книга? — попита Иги.

— Някоя голяма книга. Която е леснодостъпна — обясни тя. — Нещо, което го има навсякъде, във всеки дом.

— „Шифърът на Леонардо“? — предложи Газопровода.

На лицето на Иги се изписа отегчение.

— Не. Библията, умник такъв! Нея я има навсякъде. По хотели, в домовете на хората, в училищата. Макс не би имала проблеми да я намери. Нали така, Ръч?

— Да — потвърди тя.

— Не разбирам — обади се Ейнджъл.

— Ами, нали има поредици от цифри — каза Ръч. — Може да е като онова, което предложи Зъба с картите. Само че числата да обозначават книгата, главата, стиха, а последното — думата от стиха. После събираме думите и проверяваме какво излиза.

— Хм — рекох замислено. — Тук имаме ли Библия?

Ръч се пресегна и извади един дебел том.

— Ан я държеше долу. Взех я назаем. Опитвам се да заздравя отношенията си с Господ.

Четири часа по-късно мозъкът ми се беше оплел на възел. Ан беше накарала малките да си лягат. Иги, Зъба и аз все още се опитвахме да свържем проклетия шифър с Библията. Но както и да го въртяхме, нищо не излизаше.

— Може да е някоя друга версия на Библията — каза Зъба уморено. — Нали има различни версии?

— Това е преводът на крал Джеймс — каза Иги и разтърка чело. — Най-често употребяваната версия в Щатите.

— И какво се получава? — разкърших рамене и завъртях глава аз.

Зъба погледна записките си.

— Ти. На. Постите. Около. Винаги. Саул. Живее. Плод. Несгода. Направи. Радост. И пак живее .

Повдигнах вежди и поклатих глава с досада.

— Нищо. Няма модел, няма смисъл. Идеята с Библията си я бива, но може би бъркаме в нещо.

— Тогава по-добре да си вземем сбогом със света — каза Зъба след малко.

Стрелнах го с поглед.

— Много смешно! Голям си шегобиец!

Той се усмихна едва доловимо и високомерно.

— На момичетата им допада.

Иги избухна в смях, а аз се опулих срещу Зъба потресена. Как можеше да се шегува за подобно нещо?! На моменти имах чувството, че вече изобщо не го познавам.

Изправих се и оставих листата в скута ми да паднат на земята.

— Уморена съм. До утре.

Излязох, без да ги погледна повече.

— Предполагам, че още не си разгледала блога ми — извика Зъба след мен.

Не си направих труда да му отговарям… че го бях направила. И беше добър. Това момче разбираше от поезия.

— Идеално — обади се Газопровода. — Добре, че те засякох.

Бяха заобиколени от същинска плетеница от гласове — децата наоколо се местеха от кабинет в кабинет. Беше преди обяд. Иги се беше насочил към библиотеката, когато Гази го докосна по ръката.

Кимна.

— Трябва да запомним, че междучасията ни съвпадат в… какъв ден е днес?

Гласовете около тях заглъхнаха и започнаха да се отдалечават, а те двамата завиха зад един ъгъл.

— Петък. Хайде, да проверим.

Иги чу Гази да отваря врата. По ехото разбра, че се намират в голямо пространство, което се падаше под тях.

— Къде сме? В мазето?

— Да. Намислил съм да го разуча.

— Става.

Гази го докосна по опакото на дланта и той се съсредоточи върху едва доловимото ехо около себе си. В края на стълбите въздушното течение и едва доловимите звуци му подсказаха, че са в голямо и сравнително празно пространство.

— Как изглежда? — рече той притихнало.

— Голямо е — отвърна Гази. — Прилича на мазе. Има няколко врати. Да проверим какво крият.

Иги го чу да завърта дръжката на врата и усети повей, когато тя се отвори към тях.