Джеймс Патерсън - Училището свърши — завинаги

Помещението имаше три изхода и на всеки стоеше по един пазач. Откъде трябваше да започнем?

Внезапно през тълпата пробяга вълна на оживление и се разнесе развълнуван шепот. Бях по-висока от повечето деца и бързо огледах лицата, обърнати към мен. Тълпата се раздели и Ейнджъл се зададе насреща ми с усмивка на малкото си личице. Селесте висеше в едната й ръка. Мина ми нелепата мисъл, че не беше лошо скоро да изперем мечето.

После видях кой държеше другата ръка на Ейнджъл.

Президентът. Или точно негово копие.

Ченето ми падна и се опулих насреща им. Няколко мъже в черни костюми и със слушалки в ушите се втурнаха в помещението с притеснени изражения.

— Здрасти, Макс — каза Ейнджъл. — Загубих се. Господин Данинг ме доведе.

— Здравей… ъ-ъ… Ариел — рекох колебливо и се вгледах в лицето й. После погледнах президента. Изглеждаше жив и доста по-истински, отколкото по телевизията.

— Ъ-ъ… Благодаря ви, сър.

Той ми се усмихна мило.

— Няма защо, госпожице. Сестра ви се разтревожи, че ще се притесните. Тя е изумителна млада дама.

Ами-и-и? За крилете ли говорите? Или за това, че може да проникне в ума Ви? О, имах лошо предчувствие. Измерих Ейнджъл с поглед, но както обикновено големите й очи грееха невинно. Не че това някога беше означавало нещо.

— Да, определено — казах. — Благодаря ви, че сте я намерили. И че я доведохте.

Отнякъде изскочи учителката на Ейнджъл и взе да стиска ръката на президента, да му благодари и да му се извинява едновременно във водопад от думи.

— Беше ми приятно.

Президентът — самият президент на САЩ — се наведе и се усмихна на Ейнджъл.

— Да се пазиш — каза. — И да не се губиш повече.

— Няма — отвърна тя. — Благодаря за помощта.

Той поглади русите й къдрици, после махна на хората, обърна се и излезе от посетителския център. Мъжете в черни костюми защъкаха след него забързано като мравки.

Всички бяха вперили поглед в нас. Клекнах пред Ейнджъл и процедих през престорена усмивка:

— Не мога да повярвам какво се случи — казах. — Добре ли си?

Ейнджъл кимна.

— Огледах се, но класа ми го нямаше и се уплаших. Затова тръгнах по един коридор, после по друг, а после президентът ме намери. Но не се случи нищо. Никой не се превърна в Заличител или нещо такова.

— Добре-е-е — казах с разтуптяно сърце. — Отсега нататък да не се отдалечаваш! Не искам пак да се загубиш.

— Добре, Макс — каза Ейнджъл сериозно и ме хвана за ръка.

Също така не исках и да си играе на телепатия с най-важния човек в свободния свят, но за това щяхме да поговорим по-късно.

— Приближи — Джеб се наведе към черно-белия екран.

Ари безмълвно върна записа и приближи картината. За пореден път през тълпата в посетителския център премина вълна като през рибен пасаж. И в горния ляв ъгъл се появи усмихнатото лице на президента. Ари приближи към него и към русото дете до него.

Джеб се взря напрегнато в екрана и го докосна, сякаш така докосваше и изображенията на него. Ари проследи как оглежда Ейнджъл, Макс и президента. Стомахът му се стегна. Имаше ли начин да го накара да погледне на него така? Докато беше обикновено момче, Джеб не му обръщаше внимание. После го бяха превърнали в мутант, също като децата птици. И въпреки това собственият му баща нямаше време за него, не се интересуваше от него. Какво трябваше да се случи? Дори и смъртта му не беше достатъчна, което — да си признаем — със сигурност би подействало на повечето хора.

Часът беше ударил. Дори беше преминал. Часът да премахне тези изроди. Когато изчезнеха и от тях останеха само няколко бележки в някой научен труд — едва тогава щеше да се наложи Джеб да проумее колко важен беше Ари.

Проследи как Макс опули очи на екрана. Облечени в якета, децата с нищо не загатваха, че са сбъркани мутанти. Докато той самият веднага се набиваше на очи — нескопосано присадените му криле бяха твърде големи и не се прибираха плътно към гърба. Кожата му беше загрубяла от непрекъснатите преобразявания. А и чертите му… Не можеше да го назове точно, но в чертите му имаше нещо странно. Може би това, че лицето му на седемгодишен беше лепнато на Заличител с размерите на възрастен мъж.

Макс се усмихна притеснено на президента. Дори и на малкия черно-бял екран изглеждаше забележително. Висока, слаба, със златисти кичури в косата. Знаеше, че ръцете под якето са здрави и жилести. Все още усещаше синината от последния ритник, който беше забила в ребрата му. Вдигна поглед.