Джеймс Патерсън - Училището свърши — завинаги

— Не — отвърнах тихо. — Няма да е утре. Но се опитай… бъди внимателна и се постарай да не се набиваш на очи.

— Добре. Мисля, че се справям добре — отговори тя. — Имам три приятелки и на обяд седим заедно. Учителката май също ме харесва.

— Разбира се, че те харесва. Има ли избор?

Целунах я по челото, излязох и се насочих по коридора към стаята на Ейнджъл, за да й кажа лека нощ.

Отворих вратата. Ан вече беше вътре и придърпваше завивките до брадичката на Ейнджъл.

— Беше уморителен ден, миличка — каза й и отмести косата от лицето й. — Да се наспиш хубаво.

— Добре — отговори Ейнджъл.

— И още нещо, Ариел. Не пускай Тото на леглото — добави Ан. — Има си свое.

— Аха — рече Ейнджъл послушно.

Завъртях очи. Тото щеше да е в леглото преди Ан да бе направила и пет крачки в коридора.

— Лека нощ, да спиш в кош — каза Ан и се изправи.

— И да сънувам грош — довърши Ейнджъл весело.

Ан ни се усмихна и излезе.

Тото скочи в леглото. Ейнджъл вдигна завивките, той се мушна отдолу и сложи глава в ъгъла на възглавницата й. Оправих завивките.

— Толкова ли не може да засили отоплението? — измърмори Тото сънено. — Тук е като в хладилник. Направо можеш да държиш сурови пържоли наоколо.

Двете с Ейнджъл се спогледахме с усмивка.

— Добре ли си? — попитах.

Тя кимна.

— Не ми стана приятно, че Заличителите се появиха днес.

— На мен също. Ари направо ме плаши. Успя ли да уловиш някоя от мислите му?

Ейнджъл се замисли.

— Тъмен. Червен. Ядосан. Разкъсан. Объркан. Мрази ни.

Повдигнах вежди при мрачното описание на случващото се в главата му.

— И те обича — добави Ейнджъл. — Много те обича.

Излязох заднешком от стаята на Ейнджъл, като се стараех да не показвам изненадата си. Боже! Ари ме обичаше? Като дете? Или като голям Заличител? Затова ли непрекъснато се опитваше да ме убие? Трябваше да прочете някоя статия как да изразява по-ясно чувствата си.

Чух нещо зад мен и се обърнах светкавично. Едва не съборих Зъба, който вървеше по коридора.

— Легнаха ли?

Кимнах.

— Смачкани са. Училището изпива всичките им сили. Да не забравяме и Заличителите.

— Да.

Ан излезе от стаята на Ръч. Усмихна се, пожела ни безгласно „лека нощ“ и тръгна надолу по стълбите. При мисълта, че тя щеше да е последният човек, който Ръч беше видяла, преди да заспи, стиснах челюсти.

— Остави ги да се възползват, докато могат — каза Зъба.

Умението му да разгадава изражението ми на моменти ставаше досадно.

— Иска да заеме моето място — казах неволно.

Зъба повдигна рамене.

— Ти си боец, не майка.

Сепнах се обидено.

— Не мога ли да бъда и двете? Мислиш, че не се справям добре? Какво? Не съм достатъчно момиче, така ли? — Много се ядосах и напрежението от целия ден ме накара да кипна. — Не съм като момичето с червената коса, което се беше лепнало за теб като магнит!

Вдигнах ръце и го блъснах силно, без да мисля.

Това все пак беше Зъба, така че той не го прие джентълменски, а също ме блъсна. Едва не се ударих в стената. Замръзнах — не само бях нападнала най-добрия си приятел, а и звучах като някаква ревнива идиотка. Каквато не бях. Изобщо.

Застинах задъхана посред коридора, а бузите ми поруменяха от срам и яд. Свивах и отпусках юмруци и исках да потъна вдън земя.

Усещах тъмните му очи върху себе си и очаквах да ме подкачи, че се дразня заради Червенокосото чудо.

Той пристъпи към мен и доближи лице само на няколко сантиметра от моето. Дълги години бяхме с еднакъв ръст, но в последните две беше израснал доста над мен. Очите ми бяха на равнището на раменете му.

— Достатъчно момиче си — каза тихо. — Доколкото си спомням.

Обзе ме ново притеснение — говореше за целувката на плажа преди няколко седмици. Какво? Отвсякъде го дебнеха момичета, които си умираха да го целунат, така ли?

Стиснах зъби и не казах нищо.

— И се справяш чудесно като майка. Но си само на четиринайсет и е рано да ставаш майка. Изчакай още поне десетина години.

Изниза се покрай мен, като ме побутна по рамото. Стоях като закована. Имаше предвид истинска майка — със свои собствени деца. Определено мислех за ятото като за свои деца, но Зъба имаше предвид деца, които да съм родила сама. Както беше казал и Гласът по-рано.

В този миг намразих искрено живота си — по някакъв нов начин.

— Между другото — обади се Зъба от дъното на коридора, — направих си блог. Използвам компютрите в училище. Срещу правилата е, разбира се. Блогът на Зъба — изхихика, както само той можеше. — Може да го погледнеш, ако искаш… Мамо.