Патрик Лий - Бегачът

Паниката понесе тълпата като приливна вълна, обърна я и я понесе назад. Реагираха и хората по трибуните, които хукнаха към големите тунели за изходите, каквито имаше на всяко ниво. Както Драйдън беше видял от въздуха, тунелите бяха достатъчно големи, за да поемат сравнително немногобройната публика, която щеше да се втурне през тях. Нямаше опасност да стане опасно задръстване, както когато хората хукнат в паника. Просто няколкостотин души тичаха към паркинга.

С Рейчъл в едната ръка, Драйдън хукна към най-близкия тунел на равнището на стадиона.

Беше почти преполовил пътя, когато земята потрепери от вибрациите на прелитащата над стадиона двойка F-18 "Хорнет". Машините прелетяха само на около трийсетина метра над горната част от трибуните. Миг по-късно последва трясъкът на преминаването на звуковата бариера, а последвалата ударна вълна изпотроши прожекторите на игрището, потапяйки стадиона в сумрак.

Драйдън си каза, че са се измъкнали на косъм. Не се съмняваше, че изтребителите щяха да превърнат хеликоптера в огнена топка, ако още беше във въздуха.

Продължи да се движи с тълпата. Тъмнината и объркването поне бяха в тяхна полза. Той държеше пистолета притиснат към страната си, готов да го вдигне, за да възпре всеки кандидат-герой, но се оказа, че не е нужно. В хаоса, който цареше в тунела, никой не го разпозна като стрелеца.

Когато минаха край телефонна кабина, той откъсна указателя от слабата му верига.

Минута по-късно Сам и Рейчъл се озоваха на паркинга, който бързо се опразваше. Той счупи прозореца на една "Хонда", модел от началото на деветдесетте, отвори я и сложи Рейчъл внимателно на задната седалка. Лицето ѝ беше изгубило още от цвета си, след като бяха слезли от хеликоптера.

Драйдън седна зад волана, строши корпуса на запалването с дръжката на пистолета и свърза кабелите. След това подаде телефонния указател на Рейчъл.

— Търси съкращение "др" зад името — каза той.

Паркингът около тях беше потънал в хаос. Хората се качваха по бордюрите, само и само да излязат по-бързо от паркинга. Сам включи на скорост и пое след другите — просто още един човек от тълпата.

Един порив на вятъра нахлу в компютърната зала на Гол през строшения прозорец, свирейки по останалите на голямата рамка парчета стъкло. Течението вдигна листове и ги разпръсна из помещението, но никой не посмя да стане от работното си място, за да ги събере.

Дина Собъл обираше боклуците от повърхността на басейна, когато двата F-18 прелетяха за втори път над Фресно, но този път бяха няколко хиляди метра по-нагоре и не влачеха ударна вълна зад себе си. За каквото ѝ да бяха бързали първия път, изглежда вече не беше важно. Сега се връщаха там, откъдето бяха дошли — вероятно военновъздушната база "Травис", както предположи Дина.

От другата страна на игрището за голф неколцина от нейните съседи бяха излезли от домовете си и се занимаваха с лампите и прозорците, пострадали от пробиването на звуковата бариера. Дина, хирург на борда на кораба на Съединените щати "Карл Винсън" в продължение на три командировки, познаваше последиците от прелитането със свръхзвукова скорост, а гърмът, разтърсил преди малко къщата ѝ, беше по-силен от всичко, което беше чувала досега. Вероятно изтребителите бяха летели много по-бързо, отколкото скоростта на звука.

Ветрец раздвижи белите дъбове, заслоняващи басейна, и донесе воя на сирени откъм центъра на града. След половин минута той се усили — повечето бяха полицейски, но сред тях се чуваха и сирени на линейки. Шумотевицата беше такава, сякаш бяха навсякъде.

Дина закачи серкмето за кукичката на стената и влезе вътре, за да звънне в Бърза помощ за информация. Каквото и да се случваше в града, ако имаше ранени, досега щеше да се е разчуло. Точно беше вдигнала слушалката, когато фасадните прозорци се осветиха от фарове и спирачки изскърцаха на алеята към къщата. Не бяха минали и пет секунди, когато някой заблъска по входната врата.

През прозорците при входа Драйдън видя да се приближава някаква сянка. Предполагайки, че доктор Собъл първо ще погледне през тях, преди да отвори, той си спомни думите на умиращия полицай.

Дръпна се малко назад от светлината и се обърна към хондата, за да бъдат чертите му малко по-трудно различими. На един от малките прозорци се появи женско лице и Драйдън замаха трескаво с ръце. Ако го беше разпознала, по нищо не пролича.

— Моля, помогнете! — извика Драйдън, сочейки към колата. — Дъщеря ми!