Стивън Кинг - Мистър Мерцедес

За момент му идва да избяга, но вече и пред него, и зад него има хора и ако си тръгне, няма ли да направи впечатление? Хората няма ли да се запитат защо…

Някой го бута по гърба:

— Мръдни малко, приятелю.

Брейди няма вече избор и побутва напред количката. На дъното ѝ са крещящо жълтите кутиите с „Пор-мор“. За Брейди жълтото е цветът на лудостта и наистина да пазарува тук е пълна лудост.

В този момент му хрумва успокоителна мисъл — като хладна ръка върху изгарящо от температура чело: „Прегазването на чакащите пред Общинския център беше още по-голяма лудост… но отърва косъма, нали?“

Да, и сега ще му се размине. Мазната арабка прекарва покупките му под скенера, без да го погледне. Не вдига поглед дори когато го пита дали ще плати с карта или в брой.

Той плаща в брой. Не е чак толкова обезумял.

Сяда зад волана на фолксвагена (паркиран между два камиона, за да не се набива на очи с яркозеления си цвят) и диша дълбоко, за да укроти ударите на сърцето си. Мисли за близките си планове, което още повече го успокоява.

Първо, Одел. Помиярът ще умре в адски мъки и чернилките може да не се усетят, но дебелият ДВО ще разбере, че се е случило по негова вина. (От научна гледна точка ще му е интересно дали дъртото ченге ще си признае. Обзалага се, че няма.) Второ, самият ДВО. Ще му даде няколко дни да се терзае от вината си и кой знае? Може би все пак ще реши да се гръмне? Само че надали ще си тегли куршума. Тогава ще му свети маслото, макар че още не е решил как. И трето…

Ще направи нещо грандиозно. Нещо, което ще се помни сто години. Въпросът е какво?

Брейди включва двигателя, настройва скапаното радио на фолксвагена на радиостанция БАМ-100, където всеки уикенд има дълъг блок с рокмузика. Хваща края на предаване, посветено на „Зи Зи Топ“, и посяга да превключи на КИС-92, но ръката му замръзва. Вместо да смени радиостанцията, увеличава звука. Говори му съдбата.

Водещият съобщава на Брейди, че най-нашумялата младежка група в страната ще гостува в града само за един концерт. Да, няма грешка, следващия четвъртък в ЦКИ ще свири група „Раунд Хиър“. „Билетите са вече разпродадени, деца, но ние, симпатягите от радио БАМ-100, сме купили дванайсет и от понеделник ще подаряваме по два, така че слушайте внимателно и имайте готовност да отговорите на въпросите ни…“

Брейди изключва радиото. Очите му, замислени и замъглени, се реят някъде далеч. ЦКИ е съкращението на местните за Центъра за култура и изкуство на Средния запад. Сградата заема цяла пресечка и концертната зала е грамадна.

„Какъв грандиозен начин да напуснеш сцената! — казва си Брейди. — О, господи, ще ме помнят вечно!“

Запитва се какъв ли е капацитетът на концертна зала „Минго“ в ЦКИ. Три хиляди души? Може би дори четири. Довечера ще влезе в интернет и ще провери.

Ходжис си купува обяд от близкия кулинарен магазин (салата вместо бургера, за който стомахът му лобира) и се прибира вкъщи. Физическото натоварване от предишната нощ, макар и приятно, е поизчерпало силите му и въпреки че е обещал на Джейни да ѝ се обади (изглежда, че ще се наложи да посетят къщата на покойната госпожа Трилони в Шугър Хайтс), той решава, че следващата стъпка в разследването ще е кратък сън. Проверява телефонния секретар в дневната и вижда, че няма съобщения. Надниква в „Под синия чадър“ — Мистър Мерцедес не му е писал — и си ляга. Настройва „вътрешния си будилник“ да го събуди след час. Преди да се унесе, се сеща, че пак е забравил мобилния си телефон в жабката на тойотата.

„Трябва да отида да го взема — мисли си. — Дадох ѝ и номера на стационарния си телефон, но тя не е старомодна като мен, а съвременна жена, и ще позвъни на мобилния, ако ѝ потрябвам.“

И заспива.

Събужда го старомодният телефон. Докато се пресяга през леглото да го вдигне, вижда, че вътрешният му будилник, който не му е изневерявал през годините му на активна служба, явно се е пенсионирал заедно с него. Спал е цели три часа.

— Ало?

— Никога ли не си проверяваш съобщенията, Бил?

Джейни. Минава му през ум да ѝ каже, че батерията на телефона му е паднала, но никоя връзка, даже да е ден за ден, не бива да започва с лъжи. И то за такова маловажно нещо. Гласът ѝ е дрезгав и пресипнал, сякаш е крещяла. Или е плакала.

Той се надига в леглото:

— Какво е станало?

— Тази сутрин майка ми получи удар. Аз съм в Окръжната болница в Уорсо, най-близката до „Слънчев кът“.

Ходжис прехвърля крака през ръба на леглото и стъпва на пода.