Стивън Кинг - Мистър Мерцедес

Ходжис поглежда ключа в ръката си, после Джером.

— Не се майтапиш, нали?

— Никак даже. Момчетата ми казаха, че сега е станало по-трудно — производителите са модифицирали системата така, че при всяко поредно натискане сигналът е различен, — но все пак е възможно. Всяка система, създадена от човешки ум, може да бъде хакната от човешки ум. Схващате ли?

Ходжис почти не го чува, камо ли да схваща. Опитва да си представи какъв е бил Мистър Мерцедес, преди да стане Мистър Мерцедес. Може да е купил устройството, за което говори Джером, но твърде е възможно да го е сглобил сам. Дали колата на госпожа Трилони е била първата, върху която го е изпробвал? Едва ли.

„Трябва да проверя регистрираните кражби на коли в центъра на града — казва си. — Да речем… от 2007 до пролетта на 2009.“

Сеща се за приятелка, работеща в архива — Марло Еверет, която му дължи услуга. Сигурен е, че ще му направи справка, без да задава излишни въпроси. И ако му предостави няколко рапорта със заключение от разследващия, че „жалбоподателят вероятно е забравил да заключи автомобила си“, той ще разбере, че е на вярна следа.

Дълбоко в себе си и сега е убеден.

— Господин Ходжис? — колебливо подхваща Джером.

— Какво?

— Когато работехте по случая с мерцедеса, не се ли консултирахте относно СБД с колегите си от отдел „Автокражби“? Сто на сто знаят този трик. Не е новост. Момчетата от колежа казаха, че дори имал название: „кражба на сигнал“.

— Консултирахме се с главния механик от автосалона на „Мерцедес“ и той ни каза, че е отворено с ключ — промърморва Ходжис. Дори самият той осъзнава колко неубедителен е отговорът му. Излиза, че се оправдава. Още по-лошо — показва некомпетентност. В интерес на истината и главният механик, и самите те приеха като аксиома, че е отворено с ключ. Ключ, оставен на таблото от празноглава дама, към която изпитват неприязън.

Джером иронично се усмихва — цинична усмивка, която не подхожда на младежкото му лице.

— Търговците в автосалоните премълчават някои подробности, господин Ходжис. Не лъжат, обаче ги изтикват от ума си. Като например факта, че въздушната възглавница може да ви спаси живота, но и да счупи очилата ви и стъкълцата да ви ослепят. Или че процентът на преобръщанията при някои джипове е твърде висок. Или колко лесно е да се прихване сигналът на СБД. Само че полицаите, които се занимават с автокражби, трябва да са в час. Длъжни са, нали?

Неприятната истина е, че Ходжис не е в час, както би трябвало. С Пийт почти постоянно бяха на терен, караха двойни смени без почивка и спяха по пет часа на нощ. Папките се трупаха върху бюрата им. Ако е имало становище от „Автокражби“, сигурно е забутано сред хилядите документи по случая. Ходжис не смее да попита бившия си партньор, обаче съзнава, че скоро може да му се наложи да сподели с него всичко. Но само ако не успее да се справи сам.

Междувременно се налага да разкаже всичко на Джером. Защото човекът, когото предизвиква, е луд.

Барбара дотичва при тях, задъхана и изпотена.

— Джей, може ли с Хилда и Тоня да гледаме „Парк Шоу“?

— Може.

Тя го прегръща и притиска страната си до неговата.

— Моето любимо братче! Ще ни направиш ли палачинки?

— Не.

Тя отпуска ръце и се отдръпва.

— Ти си лош. И мързелив.

— Защо не отскочите до „Зоуни“ да си купите вафли „Его“?

— Защото нямаме пари.

Джером бърка в джоба си и ѝ подава пет долара, срещу които получава още една прегръдка.

— Още ли съм лош?

— Не, добър си! Най-добрият брат на света!

— Сама не бива да ходиш, ще отидете и трите — добавя той.

— Вземете и Одел — обажда се Ходжис.

Барбара се засмива:

— Винаги го вземаме.

Той наблюдава как момиченцата с еднакви тениски се втурват по тротоара (припкат бързо, подават си една на друга каишката на Одел) и го обзема дълбоко безпокойство. Не може да постави семейство Робинсън под ключ, но тези три момиченца изглеждат толкова беззащитни.

— Джером? Ако някой се опита да им стори нещо, Одел ще ги…

— Дали ще ги защити? — Момчето добива сериозно изражение. — С цената на живота си, господин Ходжис! С цената на живота си. Защо питате?

— Мога ли да разчитам на дискретността ти?

— Йес, сър!

— Добре. Ще те посветя в някои неща, но в замяна искам да ми обещаеш, че отсега нататък ще ме наричаш Бил. И ще ми говориш на „ти“.

Джером се замисля.

— Ох, няма да свикна бързо, но добре.

И Ходжис му разказва почти всичко (пропуска само нощта, прекарана с Джени), като от време на време поглежда записките си в бележника. Когато вече е към края, Барбара и приятелките ѝ се връщат от минимаркета „Зоуни“, подхвърлят си кутия вафли „Его“ и се смеят. Влизат в къщата да хапнат пред телевизора сутрешния си десерт.