Стивън Кинг - Мистър Мерцедес

— Не.

— Моля?

— Не е достатъчно вбесен. Изпрати му още едно съобщение, Бил. Подразни го още. Заслужил си го е.

— Добре. — Ходжис се позамисля и започва да пише.

Облича се, Джейни го изпраща до асансьора и го награждава със страстна целувка.

— Още не мога да повярвам, че… онова наистина се случи — прошепва той.

— О, случи се. И ако си изиграеш картите правилно, може да се случи пак. — Тя вперва в лицето му поразителните си сини очи. — Но без дългосрочни обещания и обвързване, чу ли? Да не избързваме. Ще караме ден за ден.

— На моята възраст всичко правя ден за ден. — Вратата на асансьора се отваря и Ходжис влиза в кабината.

— Дръж ме в течение, малкия.

— Разбира се. — Вратата на асансьора започва да се затваря, но той я подпира с ръка. — А ти, малката, не забравяй БОЛО.

Джейни кимва и изглежда сериозна, но той забелязва шеговитото пламъче в очите ѝ.

— Малката ще си скъса задника от БОЛО.

— Дръж мобилния си телефон под ръка. Предлагам да въведеш 911 на бутон за бързо набиране.

Пуска ръката си. Тя му праща въздушна целувка. Преди да ѝ отвърне със същото, вратата на асансьора се затваря.

Колата му е там, където я е оставил, но, изглежда, е превишил времето за безплатно паркиране, защото под чистачката на предното стъкло намира съобщение за глоба. Мушва хартийката в жабката и изважда мобилния си телефон. Бива го да дава съвети, но сам не спазва указанията, които даде на Джейни — откакто се е пенсионирал, най-редовно забравя проклетата нокия, която е направо праисторическа. Пък и напоследък го търсят твърде малко хора, обаче тази сутрин има цели три съобщения на гласовата поща, всичките са от Джером. Във второто и третото, изпратени снощи (едното в девет и четирийсет, другото в десет и четирийсет и пет), момчето нетърпеливо пита къде е и защо не се обажда. В тях говори с нормалния си тон. А първото, изпратено в шест и половина вечерта, започва в цветистия стил на Тайрон Зевзека.

„Господарю Ходжис, де си? Аз с тебе трябва говорим!“ Но след това отново става нормалният Джером. „Мисля, че открих как го е направил. Как е откраднал колата. Обадете ми се.“

Ходжис поглежда часовника си — Джером надали е станал, твърде рано е за почивен ден. Решава да се отбие при него, но първо ще си вземе записките от вкъщи. Пуска радиото, попада на Боб Сигър 61 61 Робърт Кларк „Боб“ Сигър (1945-) — американски рокпевец, китарист, пианист и композитор. — Б. пр. който пее „Старомоден рокендрол“, и припява заедно с него с цяло гърло:

Някога, през добрите стари времена, преди появата на мобилни приложения, айпади, самсунг галаксита и супербързи безжични мрежи от четвърто поколение, уикендите в „Дискаунт Електроникс“ бяха най-натоварените дни. Сега обаче хлапетата, които навремето идваха да си купуват компактдискове, свалят парчета на „Вампайър Уикенд“ 62 62 „Вампайър Уикенд“ — американска рокгрупа от Ню Йорк, основана през 2006. — Б. пр. от Айтюнс, докато родителите им сърфират в Ибей или гледат пропуснати епизоди от телевизионни сериали в Хулу 63 63 Хулу — сайт за легално разпространение на видеосъдържание. — Б. пр. .

През тази съботна сутрин в клона на „Дискаунт Електроникс“ в търговския център „Бърч Хил“ е пустош.

Тоунс е в търговската зала и се опитва да пробута на някаква старица телевизор, който вече е антика. Фреди Линклатър е на паркинга зад магазина, пуши цигара след цигара (червено „Марлборо“) и вероятно репетира поредната си реч в защита на гейовете и лесбийките. Брейди е пред един от компютрите на най-задния ред — старомоден „Визио“, който е настроил да не съхранява никакви входящи данни и историята на сърфирането. Втренчил се е в последното съобщение на Ходжис. Лявото му око примигва — от нерви е получил тик.

Спри да ръсиш мръсотии по адрес на майка ми, разбра ли? ☺

Тя не е виновна, че си се оплел в глупави лъжи. Взел си резервния ключ от жабката, така ли? Много интересно, защото и двата ключа бяха у Оливия Трилони. Липсваше само ключът за пиколото. Тя го е държала в магнитна кутийка под задния калник. ИСТИНСКИЯТ Убиец с мерцедеса явно е разбрал къде е.

Няма да се занимавам повече с теб, тъпоглавецо. Коефициентът ти на симпатичност се върти около нула, а знам от сигурен източник, че Доналд Дейвис ще признае за мелето пред Общинския център. И какво ти остава? Да продължиш лайняния си, тъп, безрадостен живот. Само още нещо, преди да сложа точка на тази прелестна кореспонденция. Заплашваш ме с убийство. Това е углавно престъпление, но знаеш ли какво? Все ми е едно. Ти, приятелче, си само бъзлив, боклучав поплювко. Интернет гъмжи от такива като теб. Искаш ли да дойдеш вкъщи (наясно съм, че знаеш къде живея) и да ме заплашиш лице в лице? Не? Така и предполагах. Позволи ми да завърша с една дума — толкова простичка, че дори пън като теб ще я разбере.