Стивън Кинг - Мистър Мерцедес

Ходжис винаги усеща нещо като токов удар в корема, когато ненадейно се появи нова информация. Франки. Това, разбира се, не е истинското му име, но имената имат сила, псевдонимите са пълни с подтекст. Франки .

— Той ли я накара да спре лекарствата?

— Да, казал ѝ, че ставала зависима от тях. Къде е Джейни? Искам си хапчетата.

— Сигурен съм, че след минутка ще е тук.

Госпожа Уортън се заглежда замислено в скута си:

— Франки ѝ казал, че и той е вземал същите лекарства, и затова направил… онова нещо. Уверил я, че след като престанал да ги пие, се почувствал по-добре. Чак тогава осъзнал, че е извършил зло. Добавил, че много страда, защото стореното е непоправимо. И че животът е безсмислен и не си струва да живеем. Заръчах на Ливи да престане да говори с него. Обясних ѝ, че е вреден, че е като отрова, а тя… — Сълзите ѝ отново рукват. — Тя ми каза, че искала го спаси.

Джейни пак се появява на вратата и този път Ходжис ѝ кимва. Тя пъха две сини хапчета в полуотворената уста на майка си и ѝ подава чашата с портокаловия сок.

— Благодаря ти, Ливи.

Джейни се намръщва, после бърза да се усмихне:

— За нищо, мила моя. — Обръща към Ходжис и добавя: — Май е време да си вървим, Бил. Мама се умори.

Ходжис вижда, че старицата е на края на силите си, но не му се тръгва. Има чувството, че разговорът не е съвсем завършен. Че на клона има поне още една неоткъсната ябълка.

— Госпожо Уортън, Оливия споделила ли е още нещо с вас относно Франки? Защото сте права. Той наистина е вреден. Искам да го открия, преди да навреди на още някого.

— Ливи никога не би оставила ключа си в колата. Никога . — Елизабет Уортън седи прегърбена под слънчевите лъчи, идващи от прозореца; прилича на одушевена скоба в мъхест син халат и не подозира, че над главата ѝ грее ореол от сребриста светлина. Отново вдига пръст, този път предупредително, и казва: — Кучето ни никога повече не повърна на килима.

Джейни хваща Ходжис за ръка и беззвучно произнася: „ Да си вървим. “

Навиците трудно се изкореняват и Докато Джейни целува майка си по бузата и втори път по ъгълчето на сухите ѝ устни, Ходжис издекламирва до болка познатата фраза:

— Благодаря ви за отделеното време, госпожо Уортън. Много ми помогнахте.

Когато са вече на вратата, старата жена изговаря съвсем отчетливо:

— И все пак тя нямаше да се самоубие, ако не бяха духовете.

Той се обръща. Джейни Патерсън се ококорва.

— Какви духове, госпожо Уортън?

— Единият беше на бебето. Горкото същество, което загина заедно с толкова други жертви. Ливи чуваше плача му, плачело по цяла нощ. Било момиченце, казвало се Патриша.

— В къщата си? Оливия чуваше плача му в къщата си?

Елизабет Уортън успява да наподоби кимване.

— Понякога чуваше и майка му. Ливи казваше, че майка му я обвинява. — Прегърбената старица на инвалидната количка повдига очи към тях. — Крещяла ѝ: „Защо му позволи да погуби детето ми?“ Затова Ливи се самоуби.

Петък следобед е и улиците в квартала гъмжат от деца, току-що пуснати от училище. На Харпър Роуд няма много хлапета, но все пак наличието на няколко дава на Брейди идеален повод да мине бавно край къщата на номер шейсет и три и да надникне през прозореца. Но не успява, защото пердетата са спуснати. Колата я няма под навеса вляво от къщата, който служи за гараж, само косачката е там. Вместо да си седи вкъщи и да зяпа телевизия, дъртият шишкав ДВО се развява със старата си раздрънкана тойота.

Развява се къде ? Сигурно е без значение, но отсъствието на Ходжис поражда у Брейди смътна тревога.

Две момиченца, стиснали банкноти, дотичват до бордюра. Без съмнение са ги учили — и в училище, и вкъщи — да не се приближават до непознати, особено до непознати мъже , но господин Хапни сладко не е непознат, нали?

Той им дава по една фунийка сладолед, единия шоколадов, другия ванилов. Подхвърля им шегички, пита ги как са станали толкова красиви. Те доволно се кискат. Истината е, че едното момиченце е грозно, а другото — същинско страшилище. Докато ги обслужва и им връща рестото, мислите му са в липсващата тойота. Пита се дали промяната в обичайната следобедна програма на бившето ченге е свързана с него. Ако намери ново съобщение в „Синия чадър“, то може би ще му подскаже какво е намислил дъртият ДВО.

Дори да не му помогне да разбере какво се върти в главата му, Брейди иска онзи да му отговори.

— Да не си посмял да ме зарежеш! — възкликва и звънчетата над главата му подрънкват и сякаш му се присмиват.