Стивън Кинг - Мистър Мерцедес

Изведнъж се случва малко чудо. Замъглените от катаракта очи на старицата се избистрят и устните ѝ, напукани и без червило, се разтягат в усмивка.

— Здравей, Джейни — избърборва. Едва повдига глава, но очите ѝ се стрелват към Ходжис. Погледът ѝ става враждебен. — Крейг.

След разговора с Джейни в колата той знае кой е Крейг.

— Не е Крейг, миличка, а мой приятел. Казва се Бил Ходжис. Виждала си го преди.

— Не, не мисля… — Тя млъква, намръщва се и след малко промърморва: — Вие сте… един от детективите?

— Да, госпожо. — Дори не си помисля да ѝ каже, че е в оставка. Не бива да натоварва с излишна информация незасегнатите ѝ мозъчни клетки.

Тя още повече се намръщва и по лицето ѝ се образуват реки от бръчки.

— Мислехте, че Ливи е оставила ключа си в колата и така е улеснила кражбата. Казваше ви, че не ги е забравила, повтаряше ви го, но не ѝ повярвахте.

Ходжис също кляка до инвалидната количка.

— Госпожо Уортън, вече мисля, че може би сме сгрешили.

— Разбира се, че сте! — Тя извръща поглед към дъщерята, която ѝ е останала, и вперва в нея очите си, надничащи изпод костеливото ѝ чело. — Къде е Крейг?

— Миналата година се разведохме, мамо.

— Отървала си се от този боклук.

— Напълно съм съгласна с теб. Може ли Бил да ти зададе няколко въпроса?

— Защо не, но първо искам портокалов сок. И болкоуспокояващите.

— Ще сляза до кабинета на сестрите да ги питам дали е време за лекарствата — казва Джейни. — Бил, имаш ли нещо…

Той кимва и вдига два пръста: „Върви, върви.“ Изчаква я да излезе, става, подминава стола за посетители и сяда на леглото на Елизабет с ръце, сключени между коленете. Бележникът е у него, но се бои, че ако си води записки, може да я разсее. Двамата се гледат и мълчат. Ходжис е запленен от сребристия ореол около главата на старицата. Явно сутринта някоя санитарка я е сресала, но после косата ѝ отново се е разрошила. На Ходжис му харесва. Тялото ѝ е обезобразено от сколиозата, ала косата ѝ е красива. Своенравна и красива.

— Мисля — подхваща, — че се отнесохме зле с дъщеря ви, госпожо Уортън.

Да, така е. Дори госпожа Т. да е била неволен съучастник (Ходжис не е отхвърлил окончателно възможността да е оставила ключа си на таблото), с Пийт сгафиха с разследването. Лесно е, ужасно лесно, да не зачетеш или да не повярваш на човек, към когото изпитваш неприязън.

— Бяхме заслепени от някои прибързани изводи. Съжалявам.

— За Джейни ли говориш? За Джейни и Крейг ли? Той ѝ е посягал. Дъщеря ми се мъчеше да го откаже от тези гадни наркотици и Крейг налиташе да я бие. Тя каза, че веднъж я е ударил, но си мисля, че не е било веднъж. — Старицата бавно повдига ръка и потупва носа си с бледия си пръст. — Майката усеща.

— Не говоря за Джейни, а за Оливия.

— Той накара Ливи да спре хапчетата. Ливи ми каза, че ги спира, защото не иска да се пристрасти като Крейг, но то не беше същото. Лекарствата ѝ бяха необходими.

— За антидепресантите ѝ ли говорите?

— Потискаха страха ѝ да излезе от дома си. — Тя спира и се замисля. — Имаше и други, които я възпираха да докосва непрекъснато това-онова. Моята Ливи имаше чудати мании, но беше добър човек. Беше добра по душа. — Госпожа Уортън се разплаква.

На нощното шкафче има кутия с кърпички. Ходжис взема няколко и ѝ ги подава, но когато вижда колко ѝ е трудно да свие пръстите си, сам избърсва очите ѝ.

— Благодаря ви, сър. Хеджис ли се казвахте?

— Ходжис, госпожо.

— Вие сте добрият. Другият се държа много лошо с Ливи. Тя казваше, че ѝ се присмивал. Непрекъснато ѝ се присмивал. Виждала го в очите му.

Дали е вярно? Ако наистина е така, жалко за Пийт. Би трябвало да се засрами. Жалко и за самия Ходжис, че не е забелязал.

— Кой ѝ каза да спре хапчетата? Спомняте ли си?

Джейни се появява с портокаловия сок и с малка картонена чашка, в която вероятно са болкоуспокояващите на майка ѝ. Ходжис я зърва с крайчеца на окото си и щраква с пръсти, за да я отпрати. Не иска вниманието на госпожа Уортън да се раздвои, нито лекарствата още повече да замъглят и без това мъглявите ѝ спомени. Госпожа Уортън не продумва. Изведнъж, тъкмо когато той започва да се опасява, че няма да му отговори, прошепва:

— Човекът, с когото си пишеше.

— От „Синия чадър“ ли? „Синия чадър на Деби“?

— Не се е срещала с него. Не лице в лице.

— Имам предвид…

— Синият чадър не беше истински. — Очите ѝ го стрелкат изпод побелелите ѝ вежди, сякаш го наричат пълен идиот. — Синият чадър беше нещо в компютъра ѝ. Общуваше с Франки чрез компютър .