Стивън Кинг - Мистър Мерцедес

— Абсолютно.

— Кого подкупи, за да получиш толкова бързо резултатите от ДНК анализа? — Преди Ходжис да се пенсионира, резултатът идваше най-рано месец след предаване на пробите, а най-често след шест седмици.

— Не ни трябва ДНК анализ! За съда, разбира се, ще е необходим, но…

— Как така не ви е…

— Млъкни и слушай! Дейвис дойде в управлението и си призна всичко. Без адвокат, без идиотски оправдания. Изслуша си правата и каза, че не искал адвокат, искал само да направи самопризнание, за да му олекне.

— Боже мой! След като на разпитите се държеше толкова невъзмутимо? Сигурен ли си, че не те будалка? Да не играе някаква сложна игра? — Ходжис си казва, че тъкмо така би постъпил Мистър Мерцедес, ако бъде заловен. Не само ще подхване игра, но тя ще е сложна и продължителна. Може би именно затова се старае анонимните писма да изглеждат като написани от двама души.

— Били, не става дума само за жена му. Помниш ли любовниците му? Силиконови красавици с тупирани коси, с цици като балони и с имена като Боби Сю?

— Да, какво за тях?

— Когато историята гръмне в медиите, тези млади дами ще паднат на колене и ще благодарят на бога, че още са живи.

— Не те разбирам.

— Магистралния Джо, Били! Петте жени, изнасилени и умъртвени около крайпътни заведения оттук до Пенсилвания, първата през деветдесет и четвърта, последната през две хиляди и осма! Дони Дейвис призна и за тези убийства! Той е Магистралния Джо! Дава часове, места, описания и всичко съвпада! Просто… просто съм зашеметен!

— И аз — казва Ходжис и е напълно искрен. — Поздравления.

— Благодаря, но нямам никаква заслуга, освен че сутринта се появих на работа. — Пийт налудничаво се изкикотва. — Все едно съм спечелил от лотария!

Ходжис не изпитва същото, но поне не е загубил от лотарията. Все още има случай, върху който да работи.

— Прощавай, но бързам да се върна в стаята за разпити, Били, преди онзи да се е разколебал.

— Да, добре, но преди това…

— Какво?

— Осигури му служебна защита.

— Виж, Били…

— Не ме прекъсвай. Разпитвай го до дупка, но преди да започнеш, обяви за протокола, че си поискал адвокат. Преди да се натуткат и да пратят, ти ще си го изцедил до последна капка, но гледай всичко да е по процедура. Разбра ли?

— Да, добре. Имаш право. Ще помоля Изи да намери служебен адвокат.

— Чудесно. А сега иди при него и го притисни.

Пийт изкукуригва като петел. Ходжис е чел, че някои хора го правят, когато са радостни, но за пръв път чува подобен възглас.

— Магистралния Джо, Били! Шибанякът Джо! Представяш ли си?

И Пийт затваря, преди бившият му партньор да отговори. Ходжис седи неподвижно почти пет минути и чака треморът, налегнал го със закъснение, да премине. След това се обажда на Джейни Патерсън.

— Не беше ли за онзи тип, когото търсим? — пита тя.

— Не, за съжаление. Друг случай.

— О… Жалко.

— Да. Още ли искаш да ме придружиш до старческия дом?

— Разбира се. Ще застана пред къщи и ще чакам да ме вземеш с колата.

Преди да тръгне, той отново проверява „Синия чадър“. Няма нищо. И той още няма да изпрати добре премисленото съобщение. Ще го направи най-рано довечера. Нека рибата да се повърти на кукичката още малко.

Излиза от дома си, без нещо да му подскаже, че няма да се върне.

„Слънчев кът“ е елегантен приют. У Елизабет Уортън няма нищо елегантно.

Тя е на инвалиден стол и така се е прегърбила, че Ходжис внезапно се сеща за „Мислителят“ на Роден. Под лъчите на следобедното слънце, проникващи през прозореца, косата ѝ прилича на сребрист облак, толкова ефирен, че наподобява ореол. Отвън се простира идеално поддържана морава, на която неколцина възрастни аристократи играят крокет сякаш на забавен кадър. Госпожа Уортън вече никога няма да играе крокет. Нито да се изправи на крака. Последния път, когато Ходжис я видя (в присъствието на Пийт Хънтли и Оливия Трилони), тя беше приведена. Сега е почти превита на две.

Джейни, която носи бял, стеснен в глезените панталон, и моряшка блуза, с които изглежда неотразима, коленичи до стола и нежно милва ръцете на старицата:

— Как си, мила моя майко? Изглеждаш по-добре.

„Ако е вярно, как ли изглежда, когато е зле?“ — ужасено си мисли той.

Госпожа Уортън вперва в дъщеря си помътнелите си сини очи, които не изразяват нищо, дори недоумение. Ходжис се обезкуражава. Но все пак пътуването с Джейни беше приятно, приятно му беше да я гледа и да я поопознае. Следователно не е бил път напразно.