Стивън Кинг - Мистър Мерцедес

Почти усеща как острието минава през мекия хрущял.

Ходжис често влиза в сайта „Синия чадър“ и затова прочита съобщението на Убиеца с мерцедеса само минути след като Брейди е натиснал клавиша „ИЗПРАТИ“.

Усмихва се широко, бръчките му се заглаждат и лицето му става почти красиво. Отношенията им са вече установени официално: Ходжис е рибарят, Мистър Мерцедес е рибата. Но е хитра и лукава риба, която може рязко да се дръпне и да скъса кордата. Трябва да навива макарата бавно и внимателно да притегли улова към лодката. Ако успее да го направи, ако е търпелив, рано или късно Мистър Мерцедес ще се съгласи на среща. Сигурен е.

„Защото ако не може да ме накара да си тегля куршума, му остава само една възможност — да ме убие.“

Мистър Мерцедес ще постъпи умно, ако изчезне и прекъсне следата. Само че няма да го направи. Защото е нахъсан и озлобен. Обаче има и друго, много по-важно. Дали Мистър Мерцедес си дава сметка колко е побъркан? И осъзнава ли, че в съобщението му има късче безценна информация?

Най вероятно мозъкът Ви е прогнил от гледане на телевизия.

До тази сутрин Ходжис само подозираше, че Мистър Мерцедес наблюдава къщата му; сега обаче вече знае. Негодникът е стоял на улицата, и то неведнъж.

Грабва бележника си и нахвърля няколко отговора на полученото съобщение. Много внимава, защото онзи е захапал кукичката. Болката подлудява мръсника, макар още да не знае какво се случва. Ходжис трябва да рискува — да дръпне въдицата така, че кукичката да се забие още по-дълбоко, въпреки опасността влакното да се скъса. Какво да…

Спомня си нещо, което Пийт Хънтли подхвърли по време на обяда, и отговорът идва. Пише в бележника си, преработва и изглажда. Накрая прочита завършеното съобщение и решава, че става. Кратко е и гадно. „Пропуснал си нещо, нещастнико. Нещо, което самозван извършител няма как да знае.“ Всъщност и действителният извършител не би могъл да го знае… освен ако Мистър Мерцедес не е прегледал щателно всеки сантиметър от оръдието на убийството, преди да седне зад волана, което надали е направил.

Ако греши обаче, кордата ще се скъса и рибата ще се спаси. Но както казват — който не рискува, не печели.

Иска му се да изпрати съобщението веднага, обаче знае, че не бива. Нека рибата поплува още малко с кукичка, забита в устата. Въпросът е с какво да си запълни времето, докато чака. Телевизията никога не го е привличала по-малко.

Хрумва му идея (тази сутрин е пълен с идеи) и той отваря най-долното чекмедже на бюрото си. В една кутия държи от онези малките тефтерчета, които ползваше, когато с Пийт обикаляха града да събират информация от различни хора. Не беше очаквал пак да му потрябват. Взема едно и го пъхва в задния джоб на памучните си панталони.

Пасва идеално.

Ходжис тръгва по Харпър Роуд и като стига до средата, започва да звъни на вратата на всяка къща, както правеше като действащ детектив, без да пропуска нито една. Работен ден е, но учудващо много хора са си у дома и му отварят. Някои са млади жени, които не ходят на работа и си гледат децата, повечето обаче са пенсионери като самия него, имали късмета да изплатят жилищата си преди икономическия срив, макар че сега живеят доста трудно. Навярно не изнемогват и не живеят ден за ден (нито дори седмица за седмица), но към края на всеки месец сигурно са изправени пред дилемата дали да си купят храна или лекарства.

Ходжис им излиза с елементарна версия, защото елементарното винаги е най-добро. В района имало влизания с взлом — сигурно са някакви хлапаци, затова се интересувал дали някой е забелязал подозрителни коли често да обикалят из квартала, движейки се бавно, може би със скорост под допустимите четирийсет километра в час. Не се налага да им обяснява повече — всички гледат сериали за ченгета и знаят как апашите набелязват обектите си.

Той им показва служебната си карта — с червен печат „В ОСТАВКА“ под снимката му, върху името и личните му данни. Изрично подчертава, че не е упълномощен от полицията да събира информация (никак не му се иска някой да позвъни в полицейското управление и да провери какъв е). Изтъква, че идеята е негова, защото и той живее в този квартал, и е заинтересован от безопасността в него.

Госпожа Мелбърн, вдовицата, чиито цветя бяха пленили вниманието на Одел, кани Ходжис на кафе с бисквитки. Той се съгласява, защото жената изглежда самотна. За първи път разговаря с нея и бързо заключава, че в най-добрия случай е ексцентричка, а в най-лошия — пълна откачалка. Но пък безспорно е речовита. Описва му подробно странните черни джипове, които е видяла („С опушени стъкла, за да не се вижда вътре, също като в сериала «24»“), и специалните им антени. Нарича ги „пипала“ и размахва ръце, за да демонстрира.