Стивън Кинг - Мистър Мерцедес

Той изпълнява и двете ѝ команди — открай време умее да се справя с няколко задачи наведнъж.

В следващия миг Джейни го гледа отгоре, косата ѝ е паднала над очите. Тя издава долната си устна и я духва нагоре.

— Стой мирно. Остави всичко на мен, само ме следвай. Не те командвам, но не съм правила секс от две години. А и последния път беше гадно. Искам този път да ми е хубаво. Заслужила съм го.

Хлъзгавата топлина на слабините ѝ го обгръща и той машинално повдига бедрата си.

— Казах ти, не мърдай. Следващия път прави каквото искаш, но днес остави на мен.

Трудно му е, но се подчинява.

Косата ѝ отново пада над очите, обаче този път тя не я издухва, защото е прехапала долната си устна и упорито я гризе, от което после сигурно ще я боли. Тя прокарва длани по побелелите косми на гърдите му и продължава надолу по конфузно обемистия му корем.

— Трябва… да отслабна — изпъшква той.

— Трябва да мълчиш! — Размърдва се, спира и затваря очи. — О, боже, колко е дълбоко. И приятно. Ще мислиш после за теглото си и за диетата си, чу ли? — Тя прави още няколко движения, спира пак за малко, за да хване точния ъгъл, после започва да се движи в ритъм.

— Не знам колко дълго мога…

— Опитай се. — Очите ѝ още са затворени. — Опитай се да удържиш по-дълго, детектив Ходжис. Брой простите числа наум, мисли за книгите, които си обичал като дете, кажи „ксилофон“ отзад напред, но, моля те, не ме предавай. Няма да се бавя.

Той остава с нея точно колкото е нужно.

Понякога, когато е в кофти настроение, Брейди Хартсфийлд минава по маршрута на най-големия си триумф. Това го успокоява. Тази петъчна вечер, след като оставя фургона в сладоледената фабрика и си разменя в офиса дежурните шеги с Шърли Ортън, той не се прибира вкъщи. Вместо това подкарва старата си трошка към центъра, като отново забелязва с неприязън, че предницата ѝ занася, а моторът хърка. Скоро ще трябва да реши дали не е по-изгодно, вместо да я закара на ремонт, да си купи нова кола (нова употребявана кола). И хондата на майка му е за ремонт — даже по-отчаяно отколкото субаруто му. Не че тя шофира често напоследък. Което е добре, имайки предвид каква голяма част от времето прекарва в алкохолен транс.

Разходката му по алеята на спомените започва от Лейк Авеню веднага след ярко осветената централна част, където госпожа Трилони винаги паркираше мерцедеса си в четвъртък вечер, и продължава по Марлборо Стрийт до Общинския център. Днес обаче той не стига по-далеч от сградата на Лейк Авеню. Набива спирачки толкова внезапно, че една кола отзад почти се блъска в него. Шофьорът надува клаксона продължително и възмутено, но Брейди не му обръща внимание — все едно че чува сирена за мъгла от другия бряг на езерото.

Докато го заобикаля, шофьорът смъква стъклото и крещи с пълно гърло „ Задник! “. Брейди не обръща внимание и на това.

В града вероятно има хиляди тойоти „Корола“ и стотици сини тойоти „Корола“, но колко са сините тойоти „Корола“, които имат на бронята си стикер с надпис „ПОДКРЕПЕТЕ МЕСТНАТА ПОЛИЦИЯ“? Брейди е убеден, че има една-единствена такава — и какво, по дяволите, търси шишкавият ДВО в апартамента на майката на Оливия Трилони? Какво прави при сестра ѝ, която сега живее тук?

Отговорът изглежда очевиден: Ходжис (ДВО) е тръгнал на лов.

Брейди губи интерес към повторно преживяване на миналогодишния триумф. Прави забранен (и в пълен разрез с обичайното си поведение) обратен завой и потегля към Норт Сайд. В главата му се върти само една мисъл, която светва и угасва като неонов надпис:

„Ах, ти, мръснико! Ти, мръснико! Ти, мръснико!“

Нещата не вървят по неговия план. Положението се изплъзва от контрола му. Лошо. Много лошо.

Трябва да предприеме нещо.

Звездите започват да изгряват над езерото, докато Ходжис и Джейни Патерсън седят до кухненската маса, похапват китайската храна, поръчана за вкъщи, и пият чай. Джейни е с бял плюшен халат, Ходжис е по боксерки и тениска. След като се любиха (и тя задряма, свита на кълбо в средата на леглото), той отиде в банята, качи се на кантарчето и с радост установи, че е свалил два килограма от последния път, когато се беше теглил. „И това е нещо като за начало“ — каза си.

— Защо с мен? — пита, докато вечерят. — Не ме разбирай погрешно, чувствам се невероятен късметлия, дори богопомазан, но съм шишко на шейсет и две години.

Тя отпива от чая и промърморва:

— Ами, чакай да помислим. Ако бяхме герои от някое старо криминале — от онези, които с Оли гледахме по телевизията като деца, — аз щях да съм алчната лисичка, може би продавачка на цигари в кабаре, която се стреми да омагьоса закоравелия, циничен частен детектив с прекрасното си нежно тяло. Обаче не съм алчна за пари, тъй като наскоро наследих няколко милиона долара и прекрасното ми нежно тяло започва да се обезформя на няколко съществени места. Както може би си забелязал.