Стивън Кинг - Мистър Мерцедес

Брейди се облича и отскача с колата до един денонощен магазин край летището. В огледалото в банята е забелязал, че електрическата самобръсначка на майка му е започнала да сдава багажа: черепът му се нуждае от повече грижи. Купува си еднократни ножчета и крем за бръснене. Награбва още батерии — никога не са излишни. Освен това взима очила с прозрачни стъкла от една въртяща се поставка. Избира ги заради роговата рамка — придават му учен вид. Така поне му се струва.

На път към касата спира пред картонен стелаж с четирите спретнати момчета от „Раунд Хиър“. Рекламата гласи: „ЕКИПИРАЙТЕ СЕ ЗА ГОЛЯМОТО ШОУ НА 3 ЮНИ!“ Обаче някой е задраскал „3 ЮНИ“ и отдолу е написал „ДНЕС“.

Въпреки че носи размер M — Брейди поначало е слаб, — слага на купчината тениска XL. Не трябва да се реди на опашка: в този ранен час той е единственият клиент.

— Ще ходите ли на концерта довечера? — пита продавачката.

Брейди широко се усмихва:

— И още как.

На път за мотела Брейди започва да мисли за колата си. Да се притеснява за колата си. Фалшивата самоличност на Ралф Джоунс му върши чудесна работа, но субаруто е регистрирано на името на Брейди Хартсфийлд. Ако ДВО открие името му и го изпее на полицията, Брейди като едното нищо ще го загази. В мотела е защитен — вече не вписват регистрационния номер на автомобила, искат само шофьорска книжка, — но в колата не е.

„ДВО не е наблизо — успокоява се Брейди. — Само се опитваше да те изкара от релси.“

Да, ама не. Шишкото е разплел много случаи, преди да се пенсионира, и явно все още не е загубил част от уменията си.

Вместо да се върне направо в „Мотел 6“, Брейди взима завоя за летището, купува си билет и оставя субаруто на паркинг. Довечера ще му трябва, но на първо време може да остане тук.

Поглежда си часовника. Девет без десет. Единайсет часа до голямото шоу. Може би дванайсет часа до настъпването на тъмнината. Възможно е да са по-малко или повече. Но не много повече.

Слага новите си очила и пеша изминава с покупките си километъра до мотела, като си подсвирква.

Ходжис отваря входната врата и първото, което впечатлява Джером, е викторито на раменния кобур.

— Нали няма да застреляш някого?

— Надявам се, че не. По-скоро ми е талисман. Беше на баща ми. Освен това имам разрешително за носене на оръжие, ако те интересува.

— Интересува ме — отговаря Джером — дали е зареден или не?

— Разбира се, че е. Според теб как ще го използвам, ако се наложи? Като камък за замерване ли?

Джером въздъхва и разрошва буйната си черна коса.

— Работата се запича.

— Да те броя ли? Ако не — чупката. Дим да те няма. Ще си наема кола.

— Брой ме. Обаче ти се чудя. Под очите ти има не торбички, а същински сакове.

— Ще се оправя. Днес се решава всичко. Ако до полунощ не успея да заловя онзи тип, ще се срещна с бившия си партньор и ще му призная всичко.

— В каква каша ще се забъркаш?

— Не знам и не ме интересува.

— В каква каша ще се забъркам аз?

— В никаква. Ако не можех да ти го гарантирам, в момента щеше да караш първи час алгебра.

Джером го поглежда със съжаление.

— Алгебрата я минахме преди четири години. Кажи ми какво да направя.

Ходжис му казва. Младежът се съгласява, но не храни големи надежди.

— Миналия месец — нито гък пред нашите — с едни приятели се опитахме да влезем в „Пънч и Джуди“, новата дискотека в центъра. Охранителят даже не погледна прекрасната ми подправена карта, а направо ме издърпа от опашката и ми заръча да пия от него една студена вода.

— Не съм изненадан — отвръща Ходжис. — Лицето ти е на седемнайсетгодишен, но гласът ти за мое щастие е като на двайсет и пет годишен мъж. — Подава му листче с телефонен номер. — Обади се.

На секретарката от „Бдителност“, която вдига телефона, Джером се представя като Мартин Лаунсбъри, помощник в адвокатско дружество „Кантон, Силвър, Мейкпийс и Джаксън“. Обяснява, че работел за младши съдружник Джордж Шрон, комуто било възложено да оправи бакиите, свързани с имуществото на покойната Оливия Трилони. Един от проблемите бил свързан с компютъра на госпожа Трилони. Задачата му за този ден била да открие специалиста, отговорен за поддръжката му, и както изглеждало, един от охранителите на „Бдителност“ в Шугър Хайтс може би разполагал с информация по въпроса.

Ходжис му прави знак, че се справя добре, и му пъхва една бележка.

Джером я прочита.

— Съседката на госпожа Трилони — госпожа Хелън Уилкокс — била споменала някой си Родни Пийпълс. — Изслушва отговора и кимва. — Разбрах, Радни . Какво необичайно име. Може ли да ми се обади? Шефът ми е малко тираничен и все ме ръчка. — Секретарката казва нещо. — Така ли? Би било чудесно. Много ви благодаря.