Саймън Тойн - Sanctus

- Имаш ли нещо за мен? - попита Родригес.

Джей Джей бръкна в аквариума и извади мокра найлонова торба, скрита зад един висок корал.

- Доста екзотични вкусове имаш, приятел.

Родригес взе торбата и прегледа съдържанието ѝ - „Глок 34“, резервен пълнител, заглушител „Еволюшън-9“ и малка пластмасова кутия с пистолет с широко дуло и дванадесет къси патрона, подобни на патрони за пушка.

- За какво ти е това? - попита Джей Джей. - Да не те е страх от тъмното?

- От нищо не ме е страх - рече Родригес и му метна дебела пачка банкноти.

Загледа как Джей Джей брои парите и нервно търка носа си на всеки няколко банкноти, сякаш го мъчи упорит сърбеж. Майката на Родригес също го правеше. Чешеше си носа, докато не го разрани. Погледна другите двама, които се стреляха с оръжия играчки, докато истинските лежаха на масата. Джей Джей определено нямаше да изкара още две години, освен ако не видеше светлината, водеща към спасението. Щеше да е късметлия, ако доживееше до Рождество.

Д-р Мириам Аната седеше до машината за напитки в коридора на поредната местна телевизия. От джоба на сакото ѝ (днес тъмносиво, но пак на райета - обичаше да мисли, че те са ѝ запазената марка) зазвучаха тенекиените звуци на „Ода на радостта“.

По принцип трябваше да е изключила телефона си, но твърде много хора я търсеха за интервюта, а определено нямаше никакво желание да им дава повод да се обадят на някой друг. Бръкна да отговори, но по погрешка натисна бутона за прекъсване на връзката. Огледа се да види дали някой не е забелязал.

Насочи отново вниманието си към машината и я натъпка с достатъчно монети за бутилка студен чай, която се изтъркаля в паничката. Отвори я и пи жадно. Стоеше почти непрекъснато под горещите светлини на студията, откакто монахът беше полетял към смъртта си предишния ден. Не че имаше нещо против. Това бе чудесна възможност да увеличи продажбата на книгата ѝ. Още отрано беше научила, че най-важното е да оформя отговорите според някоя от публикациите си. Така продуцентите не можеха да я редактират.

„Одата на радостта“ прозвуча отново и тя вдигна, преди да е свършила встъпителната част.

- Доктор Аната?

Жена. Американка или може би канадка - така и не се бе научила да прави разлика, но и двете страни бяха голям пазар за книгите ѝ.

- Същата.

- Чудесно - продължи жената. - Вижте, знам, че сте заета, но наистина ми е нужна помощта ви за малко допълнителна информация.

- Това покана за интервю ли е?

- Ами... мисля, че да.

- За коя телевизия казахте, че работите?

Последва кратка пауза.

- Доктор Аната, не се обаждам от телевизия... Аз съм част от историята - каза Лив, преди да успее да си прехапе езика. - Аз... аз съм сестра на монаха.

Мириам замря. Не беше сигурна, че е чула правилно - нито че може да ѝ повярва.

- Видях тялото му - продължи Лив. - Всъщност снимки. Изчезна, преди да успея да го видя с очите си. По него има някакви знаци, нещо като ритуални белези. Чудех се дали не бихте искали да ги видите и да ми кажете мнението си на експерт какво означават според вас.

При споменаването на белези главата на Мириам се замая.

- Разполагате ли със снимките? - прошепна тя.

- Не - каза Лив. - Но мога да ви покажа как изглеждат. Има и някои други неща. Неща, които може би са свързани с Тайнството.

Мириам се облегна тежко на машината.

- Какви неща?

- Може би ще е по-лесно да ви покажа.

- Разбира се.

- Кога сте свободна?

- В момента съм свободна. Намирам се в едно телевизионно студио недалеч от центъра. Вие къде сте?

Лив замълча. Не искаше да разкрива местоположението си на никого. Един приятел ченге навремето ѝ беше казал, че най-доброто място за криене е тълпата. Трябваше ѝ оживено публично място, някъде наблизо. Погледна вестника със снимката на Самюъл на върха на най-посещаваната древна атракция на света и каза:

- Да се срещнем при Цитаделата.

Кутлар още надушваше миризмата на чесън и пот от празната съседна седалка. Примигна, когато микробусът излезе от Тунела. Някакъв силует се движеше по алеята между паркингите към тях.

Отвори лаптопа и се загледа напрегнато в пясъч ния часовник. Малките черни пиксели се въртяха н него, виртуалният пясък показваше колко бързо изтича собственото му време.

Йохан се върна и седна зад волана, а Корнилиъс сс премести до Кутлар. Картата на екрана вече се сменяше. Една стрелка показваше местоположението на телефона на Лив. Пясъчният часовник отново се появи за момент, после картата се разшири, за да покаже втора стрелка, над и отляво на първата - тяхната позиция, проследена по сигнала на Корнилиъс.