Саймън Тойн - Sanctus

- Разбира се - каза най-сетне. - Скачай, ще те хвърлим.

Сюлейман за момент се поколеба, но се качи.

Кутлар се дръпна колкото се може по-далеч от него. Вонята на чесън и пот от полицая едва не го задушаваше.

В Ню Йорк беше студено – по-студено, отколкото си спомняше Родригес. Сложи си червения мушамен анорак веднага щом слезе or самолета. Докато вървеше през залата за пристигащи, телефонът завибрира в джоба му. Погледна новата информация - някъде в Нюарк, домашен адрес, доколкото можеше да прецени.

Огледа се за вестникарска сергия или книжарница. Старият летателен център на „Транс Уърлд Еърлайнс“ беше целият заоблени ръбове и елегантни криви линии. Приличаше по-скоро на творение на гигантски буболечки, отколкото на бюрократи и работници. Забеляза книжарница „Барнс и Нобъл“.

Последният път, когато бе стъпвал тук, беше преди шест години. Тогава си мислеше, че напуска завинаги страната и стария си живот. А ето че сега отново бе тук и отново се готвеше да се заеме с нещо сходно с някогашните си занимания. Затвори съобщението и набра запомнен наизуст номер. Нямаше представа дали все още е валиден, нито дали човекът, с когото се опитва да се свърже, е мъртъв, или зад решетките. Телефонът се свърза, докато Родригес влизаше в книжарницата и минаваше покрай лавиците с готварски книги на знаменитости и книжлета с тъпи заглавия.

- Ало?

Гласът звучеше като шумолене на суха хартия. На заден фон се чуваше пуснат телевизор; някакви хора викаха гневно, други аплодираха възторжено.

- Госпожа Бароу? - Беше стигнал до лавицата с градските пътеводители.

- Кой се обажда? - Тонът беше предпазлив.

- Гилермо - каза той със стария си уличен акцент, който сега му прозвуча странно. - Гилермо Родригес. Обикновено ми викаха Гил. Стар приятел съм на Джей Джей, госпожо Б. Отсъствах известно време. Ще се радвам да се видя с него, ако още е наоколо.

Настъпи пауза, запълнена с още телевизионни аплодисменти и окуражителни викове. Май беше „Спрингър“ или „Рики Лейк“. Беше забравил, че съществуват подобни предавания.

- Хлапето на Лорета! - ненадейно възкликна жената. - Живееше в онзи двустаен апартамент на Тули Стрийт.

- Точно така, госпожо Б. Хлапето на Лорета.

- От доста време не съм я виждала.

Пред очите му проблесна картина. Опъната кожа върху крехки кости. Тръби, вкарващи лекарства в дупките на ръцете, през които обикновено влизаше дрогата.

- Тя умря, госпожо Бароу - каза той. - Преди седем години.

- О, нима? Много съжалявам, синко. Беше приятна дама, макар да имаше някои недостатъци.

- Благодаря - каза той. Знаеше какво има предвид.

Резките гласове от телевизора отново изпълниха тишината, докато Родригес не започна да се чуди дали не е забравила, че е на телефона.

- Виж какво, синко, дай ми номера си - каза тя. - Ще го предам на Джейсън. Ако иска да говори с теб, ще ти звънне.

Родригес се усмихна.

- Благодаря, госпожо Бароу. Много мило от ваша страна.

Даде ѝ номера си и тя затвори насред поредните му благодарности. Родригес грабна една карта на Нюарк и тръгна към касата. Телефонът му иззвъня, докато прибираше рестото. Благодари на касиерката и излезе.

- Тил? Ти ли си, пич?

- Да, Джей Джей. Аз съм, мой човек.

- Жестоко! Гили Родригес. - В гласа се долавяше огромна усмивка. - Чух, че си се включил в Божията команда.

- Няма такива работи, човече. Просто ме хвана липсата за известно време...

Остави мълчанието да се проточи. В стария му живот „да те хване липсата“ обикновено означаваше да си в кафеза.

- И сега къде си се установил?

- В Куинс. Захванах се с това-онова, знаеш как са нещата. Просто трябва отново да вляза в играта.

- Така ли? - Тонът на Джей Джей стана предпазлив, точно като на баба му. - Какво ти трябва?

Гилермо си помисли за прочетеното по време на полета - как писанията на еретиците били пречистени в пламъците на tabula rasa.

- Можеш ли да ме уредиш с нещо по-така... специализирано?

- Мога да те уредя с каквото поискаш, стига да имаш мангизи.

- Да - каза Родригес, докато буташе вратата и излизаше в мразовитата нюйоркска утрин. - Имам мангизи.

Месинговата табела на стената оповестяваше, че в сградата се намират офисите на „Итаат Еден Кимсе“, преведено отдолу като „Руин Обзървър“. Шофьорът включи аварийните светлини и Лив му подаде телефона си и каза:

- Веднага ще пратя някого.

Най-старата рецепционистка на света я упъти към международната редакция на първия етаж. Веднага щом влезе в просторното помещение, Лив се почувства като у дома. Всяка редакция, в която бе влизала, изглеждаше точно като тази - ниски окачени тавани, разделени с прегради бюра, неонови лампи, които светеха ненатрапчиво и еднакво по всяко време на денонощието. Така и не бе спряла да се изумява на факта, че всички велики постижения на съвременната журналистика, всички политически клюки, награди „Пулицър“ и обогатяващи живота материали, които се изливаха ежедневно по вестникарските будки, се съставят в подобна безлична обстановка, която спокойно можеше да мине и за кантора на застрахователна компания.