Саймън Тойн - Sanctus

- С доктор Аната. Но тя е много заета покрай историята с монаха. Може би твърде заета, за да говори за... туристически материал...

Лив пое дълбоко дъх и се усмихна пресилено.

- Защо все пак не ми дадете координатите ѝ? - Искаше ѝ се да бе измислила по-завързана история. - Нищо не пречи поне да опитам.

Родригес гледаше как старият му живот минава покрай прозореца на таксито. Нови строежи върху някога пусти терени и червеникавокафяви блокове за хора, които не можеха да си позволят жилище в Манхатън или дори в Бруклин, така че трябваше да се задоволят с Южен Бронкс. Колкото повече наближаваха Дистрикт 16, толкова по-позната ставаше гледката. Новите пари все още не бяха стигнали до тези части - или поне онези, които се вписваха в данъчните декларации. А когато таксито стигна Хънтс Пойнт, Родригес имаше чувството, че изобщо не е заминавал.

Шофьорът спря на Гарисън Авеню и се обърна.

- Аз съм дотук, приятел - каза от бронираната си клетка. До адреса, който му бе дал Джей Джей, имаше още три пресечки. Родригес не каза нищо, просто плати, слезе и продължи пеша.

Кварталът можеше и да си е останал същият, но през годините на отсъствието си Родригес се бе превърнал в нещо друго. Предишния път, когато беше тук, животът му бе помрачен от страх и подозрения. А сега бе обгърнат от топлината на Божията светлина. Усещаше я върху гърба си, докато вървеше по мръсните улици. Другите също я долавяха - личеше си по начина, по който го гледаха. Дори дилърите по ъглите и надрусаните курви не се опитаха да му досаждат. Беше станал като онези, които е по-добре да избегнеш, като минеш от другата страна на улицата. Целенасочен човек. Уверен. Безстрашен. Опасен.

Мина покрай една изкорубена кола на трупчета и магазин със следи от пожар и метални кепенци на витрината. Спомни си, че лично той го беше подпалил. По онова време тук имаше пицария. Беше напъхал парцали през един счупен прозорец, после ги запали и гледаше от сенките, докато някакви типове не дойдоха и не ги изгасиха. Винаги бе обичал да гледа как горят разни неща. А ето че вече беше намерил пламък, който никога не угасва. Чувстваше чистотата му вътре в себе си, той осветяваше пътя му в това място на постоянен мрак.

Къщата изглеждаше пуста, което важеше за цялата улица, но той усети погледи, докато изкачваше стъпалата. Вратата се отвори, преди да стигне до нея. Някакво хлапе със суичър надникна навън, огледа улицата, а после и него. Не се отмести да му направи път. Някъде отвътре се чуваше стрелба.

- Джей Джей вътре ли е? - попита Родригес.

- Пусни човека да влезе - изкрещя глас сред експлозиите. Хлапето бавно премигна и се дръпна настрани.

Вътре къщата беше съвсем различна. Късият коридор водеше към стая, обзаведена с чисто нови мебели и електроника. Едната стена се заемаше от огромен аквариум, а другата - от плосък телевизор с размерите на брачно ложе. Някаква военна игра със специални ефекти и съраунд звук беше в разгара си. Двама мъже бяха вперили погледи в екраните, натискаха бутони и дърпаха спусъци. Истинските им оръжия лежаха до пепелник и лула с крек. Единият вдигна очи за миг, после отново насочи вниманието си към виртуалната бойна зона и изкрещя насред клането:

- Гили Родригес! Леле, ама че си брадясал! Заприличал си на Исус с мушама.

И се разсмя на собственото си остроумие.

Родригес само се усмихна, докато оглеждаше стария си приятел и виждаше само сянка на онова, което можеше да стане от него. От последната им среща Джей Джей беше отслабнал поне с петнайсет килограма и кожата му бе със същия сивкав оттенък като кожата на майка му, когато беше нагазила твърде дълбоко и прекалено далеч в живота, за да ѝ пука. Имаше всички аксесоари на уличния успех - дрехи, банда и тъй нататък, но годините на улицата си бяха казали своето. Младостта му почти си беше отишла и светлината ѝ помръкваше. Родригес му даваше още две години. Може би по-малко.

- Радвам се да те видя - каза той. - Изглеждаш добре, човече.

Джей Джей поклати тъжно глава.

- Не, трябва да си почина малко. Може би да си пусна брада, да се запозная с шивача ти. - Натисна паузата на контролера си и го подаде на хлапето до Родригес.

- Поемай нататък - каза му. - Застреляй ми малко бели.

Надигна се от мекия кожен диван и застана пред Родригес.

- Човече - рече той и го изгледа отдолу. - Да не си пораснал?

Родригес поклати глава.

- Винаги съм си бил височък. Просто не си ме виждал от доста време.

Прегърнаха се, блъснаха се с рамене и се потупаха по гърбовете като в доброто старо време, после се дръпнаха и се заразглеждаха неловко един друг - защото доброто старо време вече го нямаше.