Саймън Тойн - Sanctus

По тясната уличка подухна ветрец и донесе топъл въздух и миризмата на храна, която я накара да си спомни колко е гладна. Продължи нагоре към сергията виновник за изкусителните аромати. Тя предлагаше дюнери и сосове - поредното напомняне как градът е възприел различните влияния през вековете. От цялата кървава история, разигравала се около Цитаделата, от всички религиозни войни, водени в нейната сянка, сега единствените останки от онези изгубени империи бяха творенията на архитектурата и добрата храна.

Лив извади банкнота от мижавото пликче и я размени за триъгълно хлебче с някакви семенца и паничка бабагануш 71. Загреба гъстата паста и я напъха в устата си. Миришеше на пушек и чесън, смес от сусамово масло, печен патладжан, кимион и някакви други подправки на заден план. Никога през живота си не бе яла по-вкусно нещо. Отново топна хляба в паничката и тъкмо тогава телефонът ѝ иззвъня. Лив отхапа залък и извади апарата от джоба си.

- Ало - каза с пълна уста.

- Къде беше, по дяволите? - викна ѝ Ролс. - Току-що те видях по Си Ен Ен как те пъхат в някаква полицейска кола. Какво става там?

- Не се безпокой - отвърна Лив, като продължаваше да дъвче. - Добре съм.

- Сигурна ли си?

- Да.

- Тогава защо не ми се обади? Казах на момичето в редакцията да ти предаде да ми звъннеш.

- Сигурно е забравила. Стори ми се малко отнесена.

- Казвай какво става.

Точно този разговор се надяваше да избегне.

- Просто се опитвам да разбера какво е станало с брат ми - рече тя. - Добре съм. Не се безпокой за мен.

- Струваш ми се задъхана.

- И наистина съм задъхана. Катеря се по доста стръмен склон.

- Да бе. И да беше така, пак нямаше да пуфтиш толкова. Трябва да се грижиш за себе си. Зарежи тия цигари.

Лив си даде сметка, че въпреки силния стрес от часове не е и помисляла за цигара.

- Май ги отказах - каза тя.

- Добре. Много добре. Виж, искам да направиш нещо за мен.

Дойдохме си на думата значи. Лив бе сигурна, че не ѝ се обажда от загриженост за здравето ѝ.

- Запиши си този номер - каза той.

- Момент. - Лив извади химикалката и надраска номера върху дланта си. - Кой е това?

- Пътното ченге, дето го гледаше как ражда оная вечер.

- Бони ли?

- Да, Бони. Виж, знам, че моментът наистина е неподходящ, но историята ми трябва за този уикенд. Още имам дупка в лайфстайл рубриката, така че искам да ѝ се обадиш и да я придумаш да се съгласи някой друг да се заеме с материала, става ли?

- Ще ѝ звънна веднага. Нещо друго?

- Не, това е всичко. Само внимавай. И си води много бележки.

Лив се усмихна и каза:

- Винаги внимавам. - И затвори.

*

Ролс прибра телефона си и затвори външната врата. Закъсняваше за едно благотворително тържество в Сити Хол, а искаше да се срещне с мъжа, когото всички сочеха за следващ кмет. Винаги си струва да се навърташ около бъдещия крал.

Пъхна се зад волана на своя „Форд Мустанг“, който нямаше абсолютно нищо общо с кризата на средната възраст, и тъкмо се канеше да завърти ключа, когато някой почука по прозореца. Обърна се и видя зейнало дуло, насочено към него. Мъжът с оръжието му направи знак да свали стъклото. Беше облечен в някаква червена мушама и имаше брада, която изглеждаше не на място на слабото му младежко лице.

Ролс вдигна ръце и изпълни, каквото му бе наредено. Когато прозорецът се смъкна наполовина, непознатият пъхна през процепа голяма бутилка минерална вода и каза:

- Дръж.

Ролс я взе.

- Какво искаш? - Усети странната миризма от бутилката и осъзна, че съдържанието ѝ изобщо не е вода.

- Да мълчиш - отвърна мъжът и стреля.

Горящият магнезий улучи бутилката терпентин и гърдите на Ролс Бейкър.

секретар на Бони се включи точно докато Лив минаваше под голямата каменна арка, водеща към площада с църквата. Да слушаш мекия провинциален глас, който те кани да оставиш съобщение, докато стоиш пред масивното готическо великолепие на храма, беше сюрреалистично изживяване.

- Здравей, Бони - каза тя, докато вървеше през площада с ордите туристи. - Обажда се Лив Адамсен от „Ню Джърси Инкуайърър“. Виж, надявам се всичко да е чудесно с теб, Майрън и близнаците и наистина, ама наистина съжалявам, че трябва да ти го кажа, но ми се наложи да замина за няколко дни. Въпреки това вашата история е невероятна, така че скоро ше ти се обади някой колега, който да поеме нещата след мен. Знам, че от редакцията още искат да публикуват материала в неделния брой, ако нямаш нищо против. Ще ти се обадя, когато се върна. Пази се.