Саймън Тойн - Sanctus

Затвори и мина под втора арка.

Излезе от сянката, присви очи от яркото слънце - и се закова на място. Пред нея, издигаща се като стена от мрак, беше Цитаделата. Толкова отблизо гледката бе едновременно ужасяваща и будеща благоговение. Погледът на Лив се плъзна до върха, после бавно се спусна надолу, следвайки падането на брат ѝ. Когато стигна дъното, видя голяма тълпа, събрала се до ниска каменна стена. Някаква жена с дълга руса коса и дълга рокля стоеше с разперени настрани ръце. По кожата на Лив пробягаха ледени тръпки. За един ужасен момент си помисли, че там долу стои духът на брат ѝ. Туристите се бутаха в нея и я побутваха към групата и след малко тя видя в центъра на тълпата ярки цветове. Същинско море от цветя, оставени от непознати. Изглеждаха така, сякаш растат през разбитите плочи на настилката и цъфтят в мълчалива почит към мъжа, който ги беше напукал. Докато ги гледаше, Лив разчиташе скритото значение в цветовете и формите - жълти нарциси в знак на уважение, тъмночервени рози за скръб, розмарин за памет и кокичета за надежда. Тук-там стърчаха картички, подобни на платната на полупотопени в плитко море ветроходи. Лив клекна, взе една и сякаш студен пръст пробяга по гръбнака ѝ, когато видя какво е написано на нея. Две думи - Mala Martyr 81, a над тях, запълващо горната част на картичката, имаше голямо Т.

- Госпожице Адамсен?

Лив рязко извъртя глава и инстинктивно се дръпна от гласа.

Над нея стоеше стилна жена на средна възраст, облечена в тъмносив костюм на райета, с няколко нюанса по-тъмен от прецизно подстриганата ѝ коса. Погледът ѝ се премести от Лив към цветята зад нея и се върна обратно.

- Доктор Аната? - отвърна Лив и се изправи да я поздрави. Жената се усмихна и протегна ръка. Здрависаха се. - Но как разбрахте, че съм аз?

- Идвам от телевизионно студио - отвърна жената и се наведе заговорнически към нея. - А вие, скъпа, сте новина номер едно.

Лив нервно се огледа към тълпата. В момента вниманието на туристите бе разделено между планината и мълчаливото представление на жената с разперените ръце. Никой не гледаше към нея.

- Какво ще кажете да идем на някое по-спокойно местенце? - предложи д-р Аната и посочи покрай вала, където от няколко кафенета се изсипваше малка армия пластмасови маси.

Лив погледна импровизираното светилище, бележещо мястото, където бе умрял брат ѝ, кимна и тръгна след Мириам.

Микробусът спря до стената на стария град, недалеч от Южната порта. Корнилиъс погледна към екрана. Стрелката беше неподвижна и сочеше едно място до пресушения ров и стария вал. През последните няколко минути момичето не беше помръднало.

Слезе след Йохан от лявата врата и отвори дясната. Кутлар затвори лаптопа, подаде му го и сковано се плъзна по седалката, за да стъпи до него. Стъпалото на микробуса не беше високо, но в мига, когато кракът му докосна паважа, изпита чувството, че някой отново го е прострелял в крака. Стисна зъби, твърдо решен да не издава болката и да не показва слабостта си; усети как потта избива под ризата му. Хвана се за вратата, за да запази равновесие, и наведе глава, докато заповядваше на крака си да поеме тежестта му. С периферното си зрение виждаше обувките на Корнилиъс, обърнати с върховете към него. Чакаше го.

Кутлар бръкна в джоба си и извади шишенцето с хапчетата, от които се беше въздържал през последните няколко часа, свали капачката и изсипа няколко желатинови капсули в потната си длан. На етикета пишеше, че трябва да взема по една на всеки четири часа. Лапна две и едва не се задави, докато ги преглъщаше.

Погледна покрай Корнилиъс към Южната порта. Момичето беше някъде в стария град. Той беше единственият, който знаеше как изглежда, а тъй като велосипедите бяха единствените превозни средства, които се допускаха по стръмните древни улици, трябваше да продължат пеша. Прибра хапчетата в джоба си, пусна вратата на микробуса и закуцука към будките за билети при входа. Когато преполови разстоянието, кракът му вече беше безчувствен.

Макар да се намираше доста встрани от вала и основния поток туристи, кафенето беше пълно. Не беше така популярно като другите заведения, тъй като не предлагаше изглед към Цитаделата, но Лив въпреки това усещаше присъствието ѝ през каменната сграда, която я скриваше. Беше като придобила плътност сянка или като наближаваща буря. Седна срещу ру- иноложката, далеч от тълпите и с лице към стената. Веднага пристигна енергичен млад сервитьор с бяла престилка и черна жилетка, взе поръчките им, откъсна бележката и я пъхна под пепелника.