Саймън Тойн - Sanctus

- Фактът, че брат ви има този знак върху ръката си, означава, че той е знаел какво представлява Тайнството - продължи руиноложката. - Може би се е опитвал да сподели това познание.

Лив си спомни какво беше казал Аркадиан - разрешиш ли загадката на Тайнството, ще разрешиш загадката около смъртта на Самюъл. Погледна д-р Аната и попита:

- Сигурно сте стигнали до свое заключение относно това какво представлява Тайнството.

Руиноложката поклати глава.

- Всеки път, когато си мисля, че съм на път да разбера, отговорът винаги ми се изплъзва. Мога да ви кажа какво не е. Не е кръстът на Христос, както смятат някои. В сравнение с религиозния орден, живеещ в тази планина, Христос е кажи-речи новодошъл. Това означава, че трябва да се изключат също тръненият венец, копието, пронизало хълбока му, и чашата, от която е пил. Всички те са митове, подклаждани от Цитаделата през годините с цел да се скрие истинската същност на Тайнството.

- Тогава откъде можем да знаем, че там изобщо съществува нещо? - попита Лив. - Щом никой не го е виждал...

- Не можеш да изградиш най-голямата религия на света само върху някакъв слух.

- Нима? Помислете си само. Имаме две враждуващи праисторически племена. За да надделее, едното се заравя в планината и твърди, че притежава божествено оръжие. Може да е имало суша или затъмнение и те да са заявили, че е тяхно дело. Хората започват да вярват, че племето наистина има някаква сила, и започват да се отнасят към членовете му като към богове. На тях им харесва, естествено, така че продължават да поддържат лъжата. И тя ще продължи да си действа, стига някой да не разбере, че вътре всъщност няма нищо. Превъртаме хиляди години напред и виждаме, че хората продължават да вярват, само дето върху лъжата вече е налице световна религия. - Помисли си за разделящия се с нея Самюъл. За думите му, че иска да се приближи до Бог. - И ако брат ми е открил, че след всичко, през което е минал, единственото, което му е давало сили да продължи напред, вярата му, всъщност е изградена върху... нищо...

Очите на Лив се наляха със сълзи.

- Там обаче има нещо. Нещо могъщо - каза Мириам. Взе бутилката вода и погледна изображението върху етикета. - Нека ви попитам следното... - Наля вода в чашата си и сребърните пръстени звъннаха при допира със стъклото. - Какво искате от живота? Какво искаме всички ние? Здраве, щастие, дълголетие, нали така? Същото, за което сме мечтаели винаги. Най-древните ни прадеди, които запалили първия огън и заострили пръчки, за да се пазят от дивите зверове, са искали абсолютно същите неща - а планината е съществувала още тогава, заедно със светите мъже в нея. И онези прости хора, които просто желаели да живеят мъничко по-дълго и да не се разболяват, са почитали тези мъже не заради някаква хитроумна лъжа, а защото те са живеели дълго, много дълго време и болестта не ги е докосвала. Кажете ми: когато си помислите за Бог, какъв образ си представяте?

Лив сви рамене.

- Старец с дълга бяла брада.

- Откъде според вас идва този образ? - Д-р Амата завъртя бутилката и посочи изображението на Цитаделата върху етикета. - Най-ранните хора са гледали към тази планина и от време на време зървали боговете, живеещи там - мъже с дълги коси и дълги бели бради. Стари, много стари мъже в епоха, когато се е смятало за истинско щастие да надхвърлиш трийсетте.

- Тази вода се изнася по цял свят още от времето на римляните, когато императорите научили за нея - продължи Мириам. - Нали не мислите, че са я карали чак до Рим само защото има добър вкус? Те са желаели онова, към което се стремят всички хора и най-вече владетелите - дълъг живот. Дори днес средната продължителност на живота в Руин е със седем години по-голяма от тази във всеки друг голям град и хората продължават да пристигат тук с хиляди и да се лекуват от какво ли не. Тези неща не са слух и лъжа. А факт. Още ли мислите, че там няма нищо?

Погледът на Лив се спря върху пепелника. След пристигането ѝ в Руин десетгодишната ѝ пристрастеност към никотина сякаш беше изчезнала. Мириам беше права - тук определено имаше нещо. Самюъл не би я забъркал във всичко това, ако беше безсмислено. И нямаше да надраска онези букви върху семките, освен ако те не сочеха към нещо. Въпросът бе към какво ?

Обърна на страницата, върху която бе копирала буквите. Погледна ги отново. И подобно на слънчев лъч, пробил си път през облаците, видя в тях нещо ново.

Корнилиъс стоеше под яркото следобедно слънце и оглеждаше тълпите туристи, изпълващи широкия вал - хора, позиращи за снимки, скупчени около екскурзоводите или взиращи се нагоре в Цитаделата, унесени в мислите си. Имаше много млади жени и всяка от тях можеше да е момичето. Докосна неравната кожа на бузата си и си представи врага. Докато лежеше в болницата и се възстановяваше от изгарянията си, унесен от морфина, често си мислеше за нея. Все я виждаше как се появява от нищото, протегнала напред вързопа парцали, облечена в бурка, която я скриваше от глава до пети без очите и дланите. Понякога в ръцете ѝ имаше пакет вестници като онзи, в който го увила майка му, преди да го остави пред прага на дома за сираци и да вземе експреса за Ливърпул. Не си спомняше и нейното лице. Но нямаше нужда да познава лицата им, за да знае какви са те. Предателки. До една.