Саймън Тойн - Sanctus

Тежкото дишане и неравномерните стъпки зад него оповестиха пристигането на Кутлар като някакъв прокажен, измъкващ се от пещерата си. Корнилиъс пъхна ръка в джоба си и хвана дръжката на пистолета.

- Коя от всички е тя?

Лив се взираше в буквите, които бе копирала от семките по групи:

Т а М + k

? s А а l

Сравни ги с картичката, която бе намерила сред цветята:

Т

MALA

MARTYR

Взе химикалката и записа в бележника си Mala, като зачеркваше буквите, срещащи се и на двете места.

Ако се приемеше, че Т е Тау, оставаха само три букви - s, k и А, както и два символа - + и ?. Загледа се в тях, записа още една дума и последните два символа, после прочете резултата:

T + ?

Ask Mala

Разположението на подчертаните букви изглеждаше правилно. Същото се отнасяше и за главните букви в началото на всяка дума. Това ли беше съобщението, което пращаше брат |? Имаше някакъв смисъл в него. Т беше Тау, символът на Тайнството, а знакът плюс можеше да е кръст. Въпросителният знак символизираше загадката, а последните две думи приличаха на инструкция - „Попитай мала“. Погледна руиноложката и попита:

- Кои са мала?

Мириам вдигна поглед от бележника с написаните думи и обясни:

- Казах ви, че в началото имало две племена. Едното било яхве, хората от планината. Другото било племе на прокудени, които смятали, че яхве са откраднали Тайнството и със затварянето му са нарушили естествения ред на нещата. Те вярвали, че Тайнството трябва да бъде открито и освободено. Това племе се наричало мала. Мала били преследвани от яхве, били преследвани и избивани заради вижданията си. Обаче запазили вярата си жива и тайната им църква се развивала дори в сянката на планината. По времето, когато се договорили с римляните да „подсилят“ държавната религия, яхве вече били излели отровната си омраза към племето в езика - на латински mala означава „злини“. Но макар че демонизирала тези хора, изгаряла параклисите им, конфискувала и унищожавала свещените им текстове, Цитаделата не успяла да унищожи духа им.

Лив изтръпна.

- Те още ли съществуват?

Мириам отвори уста да отговори, но погледът ѝ внезапно се премести нагоре. Лив се обърна и видя едър мъж, открояващ се като силует на фона на небето. Въпреки силната светлина зад него чертите му започнаха да се оформят в тъмните му очертания. Първо бяха очите - светлосини, гледащи право към Лив. Обхвана я нервен трепет, когато осъзна кой е.

- Да - каза Гейбриъл. - Да, съществуваме.

От мястото си Кутлар виждаше целия вал покрай основата на планината, чак до редицата каменни сгради, които обещаваха всякакви спа процедури за изцеление и съживяване.

- Няма я тук - каза той.

Корнилиъс пусна дръжката на пистолета. Кутлар го мотаеше, сигурен беше. Отвори лаптопа и погледна картата. Двете стрелки почти се припокриваха в центъра и сочеха точно мястото, на което стояха, близо до струпаните цветя.

- Тук е - каза той, извади телефона си и бързо набра номера на Лив, като гледаше от полето за търсене.

Пристъпи напред, натисна бутона за свързване и свали ръката си, за да може да чуе звъненето на другия телефон. Чу нещо пред себе си.

Наклони глава и се заслуша. Звукът се чу отново долу на земята, сред цветята, и погледът му долови слабо движение. Приличаше на бръмчене на земна пчела. Корнилиъс клекна и бръкна сред меките цветчета. Пръстите му докоснаха пластмасата на телефон. Той завибрира отново, докато го вдигаше. От собствения си телефон чу механичен глас, подканващ го да остави съобщение. Прекъсна и отвори менюто на телефона на Лив, за да провери списъка на разговорите, телефонния указател и текстовите съобщения. Всички те бяха празни.

Някой бе изтрил паметта на телефона и го беше зарязал.

Мириам гледаше как брадатият мъж бързо се отдалечава. Видя го да спира до отсрещната стена, да разговаря с друг мъж и да гледа в нещо като малък лаптоп. Гейбриъл беше прав. Наистина следяха телефонния сигнал на момичето.

Бръкна в джоба си и извади собствения си телефон. Тръгна към редицата спа центрове, по-далеч от мъжете с лаптопа. Изключи телефона си, замисли се дали да не го изхвърли в някое кошче покрай стената на рова, но го прибра и реши вместо това да се махне от града за няколко дни. Винаги можеше да се отърве от апарата - в зависимост от това как се развият нещата. Поне момичето вече беше в безопасност. Това бе най-важното.

Моторът ръмжеше по тесните улички. Лив нямаше шлем и вятърът развяваше косата ѝ, докато седеше на задната седалка, вкопчила се в Гейбриъл. Усещаше здравото му тяло под дрехите и краката ѝ неволно се стягаха около него на всеки завой и неравност. Ароматът, който бе усетила така силно при първата им среща преди по-малко от денонощие, отново я обгърна в потока топъл следобеден въздух. Сега, докато се съпротивляваше на желанието да отпусне глава върху широките му рамене, Лив осъзна, че това не е одеколон, а естествената му миризма. Беше превъзходна.