Саймън Тойн - Sanctus

- И още как - отвърна Аркадиан и си помисли за неизбежните заглавия ТЯЛОТО НА МОНАХА ОТМЪКНАТО ПОД НОСА НА ЧЕНГЕТАТА. - Чао, Рийс.

Затвори преди патологът да успее да каже още нещо и се обърна към цивилния полицай, който караше мълчаливо.

- Май ще се поразходя - каза и откопча предпазния колан. - Имаш адреса. Ще се срещнем там.

Слезе от колата и тръгна по улицата, като лъкатушеше между бавните коли, и си спечели продължително бибипкане на клаксон и среден пръст от някакъв шофьор на микробус. Ходенето му се отразяваше добре. Донякъде помагаше да се освободи от чувството за безсилие, но мълчанието на Сюли продължаваше да го тормози. Прелисти списъка получени обаждания, намери номера на Лив, натисна бутона за свързване и се огледа. В далечината видя знак с надпис „Екзегезис“ - танцуваше в маранята и издигащите се отработени газове.

Тръгна натам, заслушан в механичния глас, който му съобщаваше, че няма връзка с търсения номер. Намръщи се. При предишното обаждане записаният глас беше на Лив. Набра отново и отново чу автоматичния оператор. Номерът определено беше нейният, просто записът липсваше. Прекъсна връзката, без да остави съобщение.

Улица „Екзегезис“ беше много по-широка от онази, по която идваше, и от двете ѝ страни се издигаха великолепни някога къщи, превърнали се в разнебитени офис сгради, почернели от трафика и времето. Тръгна по сенчестата страна, като броеше постройките, докато не намери номер 38, изсечен дълбоко в каменния стълб до широката врата. Под него имаше месингова табела с надпис Ортус над емблемата - четирилистна детелина със земното кълбо в центъра ѝ. Прибра телефона в джоба си и изкачи трите стъпала, водещи към тежката стъклена врата, която изглеждаше неуместно модерна в каменния вход. Бутна я и влезе.

Сюли бавно дойде на себе си. ш Сякаш се издигаше бавно от дълбините на някаква тъмна гъста течност. Още преди да отвори очи разбра, че нещо не е наред. Където и да се намираше, мястото миришеше на влага, пушек и... мрак. Опита се да отвори очи, но те само се завъртяха под тежките клепачи, които отказваха да помръднат. Главата му пулсираше като след запой в края на седмицата, но той знаеше, че от доста време не е пил нито капка. Пое дълбоко дъх, изпълвайки носа и дробовете си с усойната и тъмна миризма, изсумтя като тежкоатлет и съсредоточи всичките си сили, за да отвори лявото си око. За краткия миг, преди клепачът да се затвори отново, видя къде се намира. В нещо като пещера.

Отпусна се за момент, изтощен от усилието, опита се да проясни ума си и да намери някакъв смисъл във видяното. Заслуша се за някакви звуци, които биха могли да му помогнат. Чу единствено съскането на кръвта в ушите си, подобно на вълни, разбиващи се на чакълен бряг. Равномерният ритъм го унесе, дишането му стана дълбоко и той отново потъна в упойващите дълбини на безсъзнанието, а замъгленият му ум продължаваше да се чуди как така се е озовал в пещера до морето.

В следващото надигане от черните дълбини на съня нямаше нищо леко и приятно. Този път сякаш го дръпнаха с кука, закачена за малкия му мозък. Опита се да извика, но от гърлото му се откъсна само задавено скимтене. Опита се да отдръпне главата си от болката, но тя не помръдваше. Тежките му клепачи се мъчеха да се повдигнат, очите се завъртяха мудно и видяха източника на агонията. Зърна неравни каменни стени, осветени от танцуващи пламъци. Видя очертанията на зловещи на вид уреди в тъмнината. Не можеше да види причината за болката и това го изпълни с ужас, който го свести по-бързо и от кофа ледена вода.

Накрая болката започна да се отдръпва и от мъглата се появи спомен. Спомни си как се качва в микробуса, обръща се да вземе предпазния колан и усеща остра болка в десния си крак. Спомни си шока при вида на спринцовката и как се помъчи да посегне към нея с ръце, които внезапно бяха отказали да му се подчиняват. И това беше всичко.

Съсредоточи се върху мястото, където се беше забила иглата, опита се да го докосне, но ръцете му не помръдваха. Помъчи се да погледне надолу, но главата му също остана неподвижна. Завъртя очи надолу, доколкото можеше. Видя, че ръцете му са завързани за облегалките на някакъв стол. Видя и нещо друго, нещо абсолютно изненадващо и неуместно в мрачната пещера. Отдясно имаше малка маса с лаптоп и мобилен телефон, свързан с него чрез къс кабел. За момент помисли, че бълнува, но болката в главата и тънката топла струйка по врата му бяха съвсем реални. Опита да раздвижи крака, но те също бяха здраво завързани за стола. Напрегна се, опъвайки вървите, но острата болка в тила внезапно се появи отново и натисна ужасяващо напред. Опита се да се дръпне, но ремъците през челото и гърлото му го държаха на място. Не можеше да помръдне. Не можеше да диша. Натискът продължи, докато болката не стана толкова силна, че имаше чувството, че вратът му ще се счупи. За няколко мига остана на върха на страданието, след което натискът постепенно отслабна, носейки му кратко, но благословено облекчение.