Саймън Тойн - Sanctus

Бяха близко.

Корнилиъс гледаше как стрелката в центъра се пре мести малко нагоре по улицата.

- Движи се.

Йохан обърна към кръговата улица.

При следващото опресняване на екрана втората стрелка също се движеше - кръжеше около първата като ястреб, дебнещ плячката си.

Тялото на брат Самюъл беше съблечено до кръста и положено с разперени ръце, подобно на формата, която се извисяваше от олтара в дъното на параклиса на Тайнството. Погледът на игумена се плъзна по обезобразената плът, която сякаш сияеше с восъчен оттенък на каменния под, разкъсана на много места от разтрошени кости и задържана в едно цяло от грубите шевове на патолога.

„Възможно ли е тези човешки останки наистина да се вдигнат отново и да изпълнят пророчеството?“

Забеляза тънкото пипало на кървавата лоза, увито около олтара. Проследи го с поглед и видя, че коренът му е в един от каналите в пода. Уви го около ръката си и задърпа, докато не го откъсна, после отиде до една от големите факли и поднесе пипалото към пламъка. То засъска от жегата и от него остана само почерняла фибра и червено петно по дланта на игумена.

Пламъкът на факлата се разлюля - някой отвори вратата зад него. Игуменът се обърна, като търкаше дланта си в грубата вълна на расото - сокът на лозата започваше да дразни кожата му. На прага стоеше брат Септус, един от монасите, който бе помогнал за донасянето на Самюъл тук.

- Готови сме, братко игумене - каза монахът.

Игуменът кимна и го последва в друго помещение в горната част на Цитаделата, което бе тънало в мрак и тишина почти от времето на Инквизицията.

Вратата зад тях се затвори и брат Самюъл остана сам с Тайнството. Пламъците на свещите се разлюляха отново и светлината им затрептя меко по тялото му.

За момент изглеждаше, че то се раздвижва.

Родригес също гледаше Самюъл, застанал на прочутия мост в Сентръл Парк и прегърнал през рамо момиче, което приличаше досущ на него. Снимката беше в евтина рамка като другите няколко, висящи на стената на апартамента.

Влизането се оказа лесно. Момичето живееше на партера на жилищна кооперация, нарочно построена достатъчно близо до центъра, за да привлича млади професионалисти. Сега всички те бяха на работа. Наложи му се само да скочи в малката градинка, чиято гъста растителност му осигури чудесно прикритие, да нагъне мушамения анорак на прозореца, за да заглуши шума, и да счупи стъклото. Братята му в Руин шяха да се погрижат за момичето. Той трябваше да се увери, че Лив не е оставила някакви насочващи следи след себе си.

Не беше познавал много добре Самюъл и да види предишния му живот запечатан на стената в дома на сестра му бе странно изживяване. Имаше и друга негова снимка, на която бе много по-млад и седеше в лодка със също така младолика версия на момичето. И двамата бяха присвили очи срещу яркото слънце. Имаше снимки и до телефона, частично скрити от филизите на едно от многобройните растения, които покриваха буквално всяка хоризонтална повърхност.

Родригес натисна примигващия бутон и изслуша записаните съобщения, докато събираше цялата хартия наоколо в средата на дневната. Имаше две обаждания; и двете като че ли бяха от шефа ѝ, който се пенявеше, че е напуснала града без разрешение.

Взе кувертюрата на разхвърляното легло и я добани към купчината. Спомни си един филм, който бе гледал като дете. Беше за някакъв тип, който бе побъркан на тема извънземни пришълци и трупаше в дома си купища подобни боклуци.

Самият той сега се чувстваше като извънземен.

Когато събра достатъчно запалим материал в дневната, обиколи другите помещения и плисна бензин върху леглото, килимите и дивана. Нямаше време да претърсва апартамента, така че трябваше да се погрижи всичко в него да бъде унищожено.

Върна се оттам, откъдето беше влязъл, хвърли запалена клечка през счупения прозорец и чу как другите прозорци изпукаха от налягането, когато бензиновите пари се запалиха. Не спря да гледа пожара, макар че страшно би му харесало. Трябваше да се отбие на още две места, преди да отлети завинаги оттук.

Вършеше Божие дело. Нямаше време за забавления.

Лив не се нуждаеше от карта, за да намери Цитаделата. Достатъчно беше да тръгне към нея, докато основният поток туристи не я помъкне със себе си чак до будките за билети, през портата и нагоре по тесните улички към най-прочутата планина на света.

Никога не беше оценявала колко древен с всъщност градът, докато не се озова тук, в най-старата му част. Улиците бяха покрити с калдъръм, но най-силно въздействаха сградите от двете ѝ страни. Всички бяха мънички, с миниатюрни прозорци и ниски врати, построени за хора, хранили се лошо, живели трудно и рядко прехвърляли трийсетте. Постройките бяха изградени и поправяни с различни материали, събирани през дългата история на града. От средновековни стени стърчаха римски колони, а дупките помежду им бяха запълнени с дъбови греди и измазан с глина плет. Мина покрай открехната врата с желязната ръка на Фатима в центъра ѝ, която напомняше за продължителното арабско присъствие в града по време на кръстоносните походи. Зад нея се виждаше малък двор с перистил, пълен със зеленина. Растенията пълзяха по покритите с мозайки стени. Следващата постройка приличаше на градска италианска къща от осемнадесети век; а онази до нея - наполовина на старогръцка вила, наполовина на форт от времето на Наполеон. От време на време между разнородните къщи имаше пролуки, през които се виждаха модерните сгради долу в равното - продължаваха чак в далечината до червените назъбени подножия на планините, обкръжаващи града от всички страни.