Саймън Тойн - Sanctus

Извади телефона си, отвори последното текстово съобщение и натисна бутона за набиране.

Микробусът бавно пъплеше по улицата. Сюли седеше до вратата, редом с някакъв тип, който се потеше, сякаш лятото беше в разгара си. Големият тип с брадата на туфи караше. И тримата наблюдаваха мълчаливо улицата.

Сюли не искаше да се замесва с тях. Продаването на информация беше едно, но прякото участие в нещо, което явно щеше да се окаже отвличане, напълно излизаше от рамките на предпочитанията му. Та това бе престъпление, дявол го взел. И излагаше на опасност всичко. Но едрият със стопеното лице бе твърде настоятелен. И тъй като никак не му се искаше да стои пред полицейското управление и да води тежки спорове, Сюли се качи в колата.

Търсеше в тълпата русата коса на момичето или белия надпис върху тъмносиния анцуг, като в същото време се надяваше, че няма да я види. В управлението щяха да му трият сол на главата, задето я беше изгубил, но можеше да се справи с това. Пък и конското беше за предпочитане пред това да я открие заедно с тези типове.

- Засякох я!

Потният на средната седалка обърна екрана на търсещото устройство към шофьора. Онзи го погледна за момент и се обърна напред, където улицата завиваше наляво и излизаше в обширна пешеходна зона зад преграда от бетонни стълбчета - там старите сгради бяха преустроени и превърнати в магазини. Беше пълно с хора, най-вече туристи.

- Ей там - каза потният.

Докато микробусът пълзеше към стълбовете, Сюли огледа района. В една от отдалечаващите се групи видя жена с тъмносин анцуг. На гърба на анцуга пишеше ПОЛИЦИЯ.

- Ще заобиколим от другата страна и ще ги изчакаме да излязат от пешеходната зона - каза шофьорът и спря до бордюра. - Слез да я хванеш.

Сюли усети как студената паника сграбчва сърцето му.

- И без това ти я изгуби - каза шофьорът. - Освен това те е виждала и е по-малко вероятно да побегне от теб.

Сюли отвори и затвори устата си като риба, погледът му заскача между студените сини очи на шофьора и белега от изгаряне по бузата му. С подобни типове не биваше да се спори, така че той дори не опита. Отвори вратата, смъкна се на паважа и тръгна в посоката, в която беше изчезнало момичето.

Телефонът изщрака в ухото на Лив.

- Ало?

Позна гласа на жената, която ѝ беше оставила съобщение предишната нощ.

- Продължавате да ми изпращате съобщения - каза Лив. - Коя сте вие?

Последва съвсем кратка пауза. При други обстоятелства нямаше да я забележи, но сега моментално застана нащрек.

- Може все още да не знаеш, но сме приятели - отговори ѝ жената на „ти“. - Къде си?

Лив продължаваше да се движи с потока туристи, усещаше успокояващата близост на другите обикновени, открити човешки същества около себе си.

- Защо да ви казвам?

- Защото можем да те защитим. Защото точно в момента те търсят едни хора. Хора, които искат да те накарат да млъкнеш. Лив, няма лесен начин да се каже това. Тези хора искат да те убият...

Лив се поколеба, обезпокоена повече от това, че жената знае името ѝ, отколкото от новината, че някой иска смъртта ѝ.

- Кой иска да ме убие?

- Безжалостни, властни хора. Искат да те накарат да млъкнеш, защото си мислят, че брат ти е споделил с теб информация. Информация, с която не би трябвало да разполага никой.

Лив погледна буквите, изписани върху вестника в ръката ѝ, изказа:

- Нищо не знам.

- Това за тях е без значение. Ако мислят, че знаеш нещо, това е достатъчно. Рискуваха да те отвлекат на летището. Освен това откраднаха тялото на брат ти заради това и ще продължат да те търсят, докато не те открият. Те не поемат никакви рискове. - Замълча за момент, за да подчертае последните си думи, след което продължи по-меко: - Ако ми кажеш къде си, мога да пратя човек да те заведе на сигурно място. Същият човек, когото изпратих да те пази снощи.

- Гейбриъл ли?

- Да - отвърна Катрин. - Той е един от нас. Беше изпратен да те пази. И го направи. Кажи ми къде си и ще го пратя при теб. Лив, той ми е син...

Лив искаше да ѝ повярва, но точно сега ѝ трябваше време да помисли, преди да си позволи да се доверява на когото и да било. Освен с чуждите дрехи на гърба си разполагаше единствено с няколко долара на монети, телефон с почти изтощена батерия и вчерашен брой на местен вестник. Отново погледна страницата. Видя лицето на брат си да се взира от нея сред ореол от надраскани букви и символи. И осъзна нещо. Обърна страницата, прочете малките букви от другата страна и каза: