Саймън Тойн - Sanctus

Отвори го и отново я побиха тръпки.

НЕ СЕ ДОВЕРЯВАЙТЕ НА ПОЛИЦИЯТА.

Главните букви бяха повече от въздействащи.

ОБАДЕТЕ МИ СЕ И ЩЕ ОБЯСНЯ.

Помисли си за предупреждението, което бе получила снощи, преди засадата и стрелбата.

Остана да стои като закована. Чуваше шуртенето на душа, плясъка на плуващия в басейна и бръмченето на климатичната инсталация, но това бяха единствените звуци. Нямаше приближаващи стъпки. Нямаше приглушени разговори в коридора. Изведнъж обаче изпита чувството, че в помещението има още някой, застанал зад стената между съблекалнята и изхода и слушащ всяко нейно движение.

Прибра телефона в джоба си и обу белите спортни чорапи.

„Мисля, че е най-добре да останете под наша закрила...“

Аркадиан ѝ бе казал това, преди да я отпрати с придружителя ѝ.

Полицейска закрила. Брат ѝ се беше възползвал доста добре от нея, нали?

Върза мърлявите си маратонки. Тъмносиньото горнище на анцуга правеше слабата ѝ фигура да изглежда окръглена. На него също беше изписано ПОЛИЦИЯ. Погледна още веднъж към вратата, прибра изпонадраскания вестник и тръгна в обратната посока, покрай все още капещите душове и към басейна.

Въздухът тук бе топъл и влажен. Задраска гърлото ѝ с хлорни пръсти, докато вървеше покрай басейна към пожарния изход. Сноп слънчева светлина някак бе успял да проникне през струпалите се сгради и светлосинята вода искреше под него.

Дръпна резето. В сградата пронизително зави сирена. Лив бързо излезе, дръпна вратата и алармата спря толкова внезапно, колкото се бе включила. Плуващият изобщо не обърна внимание, а продължи бавните си тегели. Слънчевите зайчета танцуваха по белите плочки на стените.

Сюли говореше по телефона с един новинарски продуцент. Алармата прозвуча само за секунди, но моментално привлече вниманието му.

- Налага се да затварям - прошепна той. - Ще ви се обадя след малко.

Отиде до вратата на женската съблекалня. Подметките му скърцаха по блестящия линолеум на пода. „Жени. Господи!“ Беше вътре от цяла вечност. Заслуша се за шуртене на душ. Нищо. Почука леко.

- Госпожице Адамсен? - Бутна вратата, колкото да провре главата си в процепа.

Отговор не последва. Точно пред него имаше преграда, която му пречеше да вижда.

- Госпожице Адамсен? - повика отново той, този път малко по-силно. - Добре ли сте?

Пак нищо.

Надзърна зад преградата. Съблекалнята беше празна, ако не се броеше купчината мръсни дрехи и мократа кърпа. Сюли усети как плътта под ризата му пламва. Лицето му почервеня.

- Госпожице Адамсен?!

Погледна наляво. Четирите клетки на тоалетните бяха отворени.

Изтича при душовете.

Празни.

Продължи напред и се озова в ярко осветеното миришещо на химикали помещение с басейна. Присви очи към трептящата светлина с надеждата, че човекът във водата е тя; видя къса черна коса и полицейски бански, каквито със сигурност не ѝ беше давал. Забеляза пожарния изход и гърлото му пресъхна. Затича тромаво към него. Веднага щом бутна вратата и чу алармата, разбра какво се е случило.

Отвън улицата беше пълна с хора с костюми и небрежно облечени туристи. Затърси тъмносин полицейски анцуг. Не видя нищо. Вратата се затвори зад него и алармата спря да пищи. Телефонът завибрира в ръката му. Погледна го с опасението, че го търси Аркадиан за новини. Номерът беше скрит.

- Ало?

До него спря бял микробус.

- Аз съм - каза шофьорът.

Лив бързаше по улицата. Нямаше представа накъде отива, но знаеше, че трябва да се покрива и да се отдалечи колкото може повече от полицейското управление. Вдигна качулката на новия си анцуг върху мократа си коса и тръгна в крак с някаква група жени, като се придържаше достатъчно близко, за да изглежда, че е една от тях.

Уличните продавачи енергично рекламираха стоките си, предимно традиционни медни джунджурии и навити килимчета. Докато минаваше покрай една вестникарска будка, Лив погледна първите страници на вестниците. Навсякъде се мъдреше снимката на брат ѝ. Отново я заля вълна от чувства, но този път не мъка и вина, а по-скоро гняв и яд. Имаше твърде много въпросителни около смъртта му, за да си губи времето да се опитва да решава главоблъсканици с думи. Чувстваше се донякъде отговорна за трагичния път, по който бе поел Самюъл, но нещо друго го бе подтикнало да посегне на собствения си живот и тя бе длъжна пред паметта му да разбере какво е то.

Вдигна очи и видя Цитаделата да се издига високо над главите на туристите. Всички бавно се движеха към нея, привлечени от притегателната ѝ сила подобно на листа, носещи се към водовъртеж. Тя също се чувстваше привлечена, макар и по съвсем различни причини, но засега това трябваше да почака. Беше прочела в пътеводителя, че входът в стария град е двадесет лири, а в момента разполагаше само с няколко долара.