Саймън Тойн - Sanctus

Претърколи се отново, за да увеличи разстоянието помежду им, и спря непосредствено до пещта. Погледна нагоре и видя, че Корнилиъс вече стои над него. Държеше дебел метален прът, подобен на желязо за жигосване. Погледна надолу и се усмихна при вида на пистолета в безпомощните ръце на жертвата си. После нещо сякаш го разсея и той насочи вниманието си към собственото си тяло. Кръвта сякаш набъбваше в него, започна да се излива през разрезите в плътта. Гейбриъл се оттласна назад с крака и се плъзна по неравния под, спечелвайки няколко безценни стъпки, докато поставяше показалеца на счупената си ръка на спусъка.

Корнилиъс усети движението му, вдигна пръта високо над главата си, ухили се маниакално и пристъпи напред, извиси се над беззащитната си жертва. Гейбриъл стисна здраво дръжката на пистолета. Цялата болка внезапно беше изчезнала и силата му се бе върнала. Насочи оръжието към Корнилиъс и бързо изстреля три куршума.

За момент Корнилиъс остана като закован. После погледна появилите се в тялото му дупки. Гледаше как кръвта започва да тече от тях, как се смесва с пороя, който вече се лееше по тялото му. После погледна към Гейбриъл, направи крачка напред и рухна мъртъв на пода.

Лив имаше чувството, че потъва в дълбока вода, топла и изпълнена със спомени, които се рееха пред нея - картини от живота ѝ, които проблясваха и избледняваха като сребристи рибки. Ветрецът, който бе чувствала през себе си, сега беше течение, носещо шепота на забравени гласове и фрагменти от далечни спомени. Потъваше все по-дълбоко и картините избледняваха, понасяха се нагоре и надалеч, а под нея се надигаше много по-ярка светлина.

„Това е смъртта“ - помисли си тя, докато гледаше как светлината се надига от мрака, за да я посрещне. Погълна я и зад клепачите ѝ се струпаха нови образи.

Имаше градина, зелена и тучна, и някакъв мъж вървеше през нея, а слънцето - или нещо като слънце - сияеше ярко в небето. После се издигна сянката на дърво и закри светлината, и тя изведнъж се озова в пещера, заобиколена от мъже с омраза в очите.

След това дойде болката.

Цяла вечност болка и мрак, докато плътта ѝ беше разкъсвана, рязана с ножове, горена с огън и врящо масло.

И миризмата на кръв.

И безкраен, отчаян копнеж по слънцето, жадуването да го усети по кожата си и да стъпва леко по прохладната земя.

Болката беше навсякъде, проблясваше от мрака, затваряше я и я пречупваше, отново и отново, во веки веков.

После видя лице и очи, пълни с мъка и състрадание.

Лицето на Самюъл.

Не искаше тази картина да отлети като останалите и се съсредоточи върху нея, задържа я, докато тя не започна да се изпълва с още подробности.

Видя тялото му, голо от кръста нагоре, кървящо от дълбоките разрези. После пещера, пълна с други мъже, които като един започнаха да изрязват с остри ножове кървави линии по лявото си рамо. И чу звук. Отекващо припяване на ниски гласове, молитва или заклинание на древен език, който тя някак успяваше да разбере.

- Първата - казваха отново и отново те. - Първата. Първата.

И болката проблесна в мрака и избухна в лявата ѝ страна заедно със звука на раздирана плът. И тя чу да се извисява нов глас, изпълнен с мъка и болка.

- Къде е Бог в това? - извика Самюъл. - Къде е Бог в това?

Образите се разбягаха. За момент всичко потъна в тишина и мрак.

А после тя усети, че започва да се издига.

Очите на Лив се отвориха. Лежеше на мястото, където бе паднала. Над нея се бе навел Гейбриъл и ѝ се усмихваше, лицето му бе като топло слънце. Тя отвърна на усмивката му. Мислеше, че все още сънува, но той се пресегна, погали я по бузата с длан и Лив усети топлината му и осъзна, че той наистина е тук.

Погледна към Тау. Кръвта по шиповете беше единственият знак, че Ева е била там. Лив проследи потока до пода и каналите, където кръвта се смесваше с нейната. После видя някаква фигура да се надига зад железния кръст. Мъж, целият в кръв. Приличаше на демон. Той вдигна горящата факла, която държеше, и пламъците хвърлиха мъртвешка светлина по разкривеното му от омраза лице. Гейбриъл усети движението и започна да се обръща, но тежката факла вече описваше дъга надолу с ревящи пламъци, право към главата му. Внезапен гръм разтърси помещението и демонът отлетя назад към олтара.

Лив погледна към входа, откъдето беше дошъл изстрелът. На прага стоеше кльощав монах. Държеше пистолет, а гладкото му теме светеше като ореол на светлината на свещите.