Саймън Тойн - Sanctus

- Няма нищо - рече тя и примигна, за да махне неканените сълзи, които се стичаха по бузите ѝ. - Ш-ш-ш. Няма нищо.

Прозрачните зелени очи сякаш за момент трепнаха, после жената се усмихна едва-едва и въздъхна, сякаш се бе освободила от тежък товар. Лив усети как поставят нещо в ръката ѝ. Погледна надолу. Видя тънкото острие на кама, стърчащо от ръката ѝ в мрака.

- Изпълни съдбата си - каза игуменът, като стискаше здраво ръката ѝ. - Освободи човечеството от най-големия му предател.

Лив впери поглед в тънкото острие и внезапно с ужас видя върху студения му връх причината, поради която я бяха довели тук. Опита се да пусне камата с отвращение, помъчи се да я насочи настрани, но ръцете, които я държаха, бяха твърде силни. Думите на Самюъл зазвучаха в трескавия ѝ ум, докато се съпротивляваше на мъжете.

Ако други умират заради теб, то Бог те е пощадил ненапразно.

Често се бе питала какво е предназначението на живота ѝ, но знаеше, че не е това. Тази изящна измъчена жена не биваше да умре. Не и от нейната ръка. Погледна бледото елфическо лице, усети ветреца, миризмата на трева се засили, а звукът се промени, стана някак течен, подобно на плискащи се в брега вълни, които сякаш минаваха през нея и ѝ носеха странна утеха и прилив на спомени.

Видя се да стои до езерото със Самюъл в изгорялата от слънцето трева и да слуша разказите на баба им от тяхното скандинавско минало.

„Не е било замислено да е очевидно за всеки - беше казал Аркадиан за надрасканото върху семките послание. - Било е предназначено за вас“.

Ароматите и събудените от тях спомени изведнъж разкриха всичко с ужасяваща яснота. Ask не беше напътствие. А беше свързано с легендата за Аск и Ембла - първите човешки същества. Съобщението, което ѝ бе пратил Самюъл, беше:

Ask + ?

Mala Т

Тау и въпросителният знак бяха подчертани, защото означаваха едно и също. Кръстът на мала - Тау - беше Ембла. Тайнството бе Ева.

Когато видя зелените очи, взиращи се в него от процепа, Корнилиъс за момент с ужас си помисли, че това е жената в бурката, оказала се незнайно как на това място. Едва когато игуменът разкри коя е, осъзна истинското чудо на Тайнството. Тя не беше просто жената в бурката или майката, която го бе изоставила като новородено - тя беше изворът на цялото женско коварство.

Ева трябваше да умре за престъпленията, които бе извършила срещу човека и срещу Бог; това бе единственият начин светът да се освободи от отровата ѝ, а по някакъв начин гърчещото се в ръцете му момиче бе ключът за това. Усети я как се съпротивлява, видя камата в ръката ѝ да се обръща настрани от символа на омразата му, прикован в кръста, и без да мисли за действията си, запрати Лив с цялата си сила напред към Ева.

Лив изпъшка от сблъсъка и вдиша древния аромат, подобен на аромата на плодородна почва и наближаващ дъжд. Това бе миризмата на Ева и тя я успокояваше. Усещаше камата между телата им, задържана от прегръдката им. Изпитваше обаче и изгаряща болка в гърлото и в дясното рамо. Беше блъсната с такава сила, че двете бяха приковани за шиповете на Тау.

Чу зад себе си гневни думи и я дръпнаха назад толкова бързо, колкото я бяха бутнали напред. Ахна, когато невероятната болка я прониза цялата, усети топлото бликане от шията си надолу по гърдите, после краката ѝ се подкосиха и тя се свлече на каменния под.

Игуменът я гледаше как пада и видя как мечтите му рухват заедно с нея.

Хвърли убийствен поглед към Корнилиъс и посегна към камата в кръста си. Но някакъв звук го накара да спре.

Беше тих, подобен на плясък на вълни върху мидени черупки. Идваше откъм Ева. Игуменът се обърна към нея. Тя хлипаше. Бездънните зелени очи гледаха строполилата се на пода Лив и тънките ѝ рамене се тресяха. Игуменът видя как една сълза капна в мрака и изчезна в бавно разпълзявашата се локва кръв на момичето.

После друг звук раздра мрака на параклиса - писък, толкова силен, че игуменът и Корнилиъс неволно запушиха ушите си с длани.

Беше като разцепване на вековно дърво или като трясък на раздвижил се ледник. Беше песен на сирена, изпълнена с мъка и гняв.

Игуменът се бе втренчил в Ева и отказваше да се огъне пред яростта ѝ.

А после ужасният вой започна да утихва и от раните ѝ потече кръв. Отначало на тънки струйки, но скоро потокът стана по-бърз. Кръвта се лееше от всяка дупка на кожата ѝ и от дълбоките церемониални разрези по ръцете и краката. Игуменът гледаше като омагьосан как се стича бързо като вода по тялото ѝ и попада в каналите по пода, където течеше и кръвта на Лив.