Саймън Тойн - Sanctus

Върна се, взе джобния компютър и го нагласи в сгънатата си лява ръка, като насочи светлината към тежката обкована врата. Ключалката беше в центъра ѝ. Гейбриъл вкара взетия от стража ключ, завъртя го и натисна вратата. Тя се отвори и Гейбриъл видя стълбище, което водеше нагоре към мрака на планината.

Рязко я вдигнаха да се изправи и я завъртяха с лице към някаква гротескна фигура. Монах. Гледаше я със сивите си очи над гъстата брада, тялото му от кръста нагоре блестеше от кръвта, течаща от разрезите, които изглеждаха едновременно нови и познати.

- Знаците на нашата отдаденост - каза игуменът, когато проследи погледа ѝ. - Брат ти също ги носеше, но не успя да понесе тайната ни.

Кимна към по-тъмната част на помещението и същите груби ръце пак така рязко я обърнаха към мрака. Тя завъртя глава надясно с надежда да зърне брат си. Силна ръка я сграбчи за косата и я принуди да гледа нагоре.

- Потърси в тъмното - нареди ѝ игуменът. - Виж сама.

Лив погледна.

Видя единствено сенки. После сякаш през тялото ѝ повя ветрец, когато нещо придоби форма в мрака.

Беше във формата на Тау, високо горе-долу колкото нея. Докато очите ѝ продължаваха да различават все повече подробности, ветрецът се засили и донесе със себе си шумолене, подобно на шепота на листа. Усещаше как минава през нея и нежно премахва болката ѝ.

- Това е великата тайна на нашия орден - каза гласът зад нея. - Погубителят на всички хора.

Ръцете я побутнаха напред и се появиха още подробности. Стволът беше с дебелината на малко дърво, макар че повърхността му бе по-плоска и направена от някакъв по-тъмен материал. В основата му имаше груба решетка, от която нещо се стичаше в изсечените в каменния под канали. Напомняше ѝ на сока на умиращото дърво пред болницата в Нюарк. Там, където течеше лепкавата течност, бяха прораснали малки лози, чиито филизи се виеха нагоре по странната неравна повърхност на Тау. Погледът ѝ ги проследи нагоре покрай сглобките на повърхността, където бяха споени грубите плочи от ковано желязо, образуващи централния стълб. Вятърът се засили още и вече носеше със себе си топлия успокояващ аромат на изгорена от слънцето трева. Погледът ѝ стигна до мястото, където стволът се срещаше с по-тънките рамене на хоризонталната част. А после Лив видя нещо друго - нещо вътре - и остана без дъх от ужас.

- Виж - прошепна игуменът, който явно беше усетил откритието ѝ.

Лив се взираше в тясната цепнатина, прорязана в матовата метална повърхност на Тау - и в светлите зелени очи, които се взираха в нея.

- Тайната на нашия орден. Най-големият престъпник на човечеството. Осъден на смърт за престъпленията срещу човека, но невъзможен за убиване. До днешния ден.

Игуменът излезе в полезрението ѝ и посочи към мястото, където лежеше захвърленото тяло на Самюъл.

- Кръстът ще падне - каза той, след което посочи към Лив. - Кръстът ще се издигне - ръката му се насочи към Тау, - за да разкрие Тайнството и да донесе новия век чрез милостивата си смърт.

Освободи някаква закопчалка отстрани на кръста и в помещението отекна остро метално дрънчене.

- Онази, която някога лиши човека от неговата божественост, сега ще я възстанови.

Освободи още закопчалки и предната част на съоръжението помръдна и бавно се отвори. Жената вътре нададе мъчителен животински писък.

Тау не беше кръст, а метален ковчег, пълен с шипове, които блестяха тъмно от същата течност, която Лив бе помислила за дървесен сок. Сега обаче видя ужасната истина. Не беше сок, а кръв, течаща от стотиците равномерно разположени дупки по крехкото голо тяло на жената. Тя беше млада. Повече момиче, отколкото жена, но дългата ѝ коса сияеше бяла в мрака, полепваше на дебели кичури по тялото, омазано с кръв от безбройните ритуални рани - ужасни и познати.

- Белезите, които носим, са напомняне за нашата неспособност да освободим света от злото - занарежда игуменът, сякаш повтаряше молитва. - Ритуалите, които изпълняваме, го държат безкръвно и слабо, докато най-сетне не бъде въздадена справедливост.

Лив погледна в очите ѝ. Зелени като езеро, широки като на дете и в същото време бездънни и изпълнени с болка. Въпреки уродливостта на ситуацията изпита порив на съчувствие и близост, сякаш параклисът бе най-обикновена стая, а момичето пред нея бе изгубена приятелка от детството. Сякаш виждаше копие на самата себе си, подобно на отражение, което я гледа от дъното на дълбок кладенец. Лекият ветрец, който вееше от нея и донасяше аромата на трева, като че ли ги свързваше по някакъв начин. Зелените очи се взираха дълбоко в нея и Лив се почувства гола и приета, виждана, но не и съдена. И, подобно на прозорец, те позволяваха и на Лив да вижда. И тя видя всичко в нея и нея във всичко. Тя бе мъката на всяка жена, която е искала да бъде майка, но не е станала. Беше майката на самата Лив, крещяща от болка, докато жертваше собствения си живот за живота на двете си деца. Беше всички разбити сърца и всички пролети сълзи. Тя беше жена и жената беше тя. Тяхната болка беше нейна болка, а болката ѝ бе невъобразима. И Лив видя всичко това и изпита копнеж просто да се пресегне и да ѝ предложи простата утеха на докосването, сякаш тя беше майката, а измъченото дете, приковано в отвратителния кръст, бе нейното, изгубено в безкраен кошмар. Но невидимият мъж я държеше прекалено здраво и Лив не можеше да движи ръцете си, така че опита само с онова, на което бяха способни думите.