Саймън Тойн - Sanctus

Нищо не се случи.

Погледна към картата, която беше леко огъната там, където я беше захапала, изправи я и отново я прекара през четеца.

Пак нищо.

Огледа се за друга ключалка или някакъв начин за измъкване и видя охранителна камера, кацнала като гарван високо в ъгъла, вперила в нея голямото си стъклено око. Червената светлинка ѝ намигна и Катрин с надигаща се паника осъзна, че вратата няма да се отвори.

Беше попаднала в капан.

Докато увиваше съблеченото тяло на монаха в парашута и го влачеше през мократа трева към купчината натрошени клони, Гейбриъл стискаше зъби от болка.

Беше си ударил лошо лявата ръка при приземяването и сега, когато адреналинът от свободното падане отшумяваше, болката заявяваше за себе си. Едва движеше пръстите си и почти не можеше да хване нещо достатъчно здраво. Имаше чувството, че я е счупил.

Прибра я до тялото си и със здравата си дясна ръка придърпа малко клони върху пашкула с монаха, после тръгна към ябълката, под която бе скрил раницата си. Над себе си чуваше тихото шумолене на листата и далечното бръмчене на града, но земята под краката му така и не трепереше от приглушен взрив. Може би нещо не беше станало според плана.

Бръкна в раницата и включи джобния си компютър. Затвори дясното си око, за да го предпази от светлината, наведе глава към отвора и надникна вътре.

Бялата точка пулсираше в горната част на екрана. Нямаше друга информация. Схематичните очертания на улиците на града бяха изчезнали. Намираше се извън картата. При липса на отправни точки можеше да използва устройството като прост търсач на посока, следващ сигнала от предавателя в тялото на Самюъл. Сигурен беше, че ще отведат Лив там, където се намира и брат ѝ.

Затвори раницата и стисна зъби от болка, докато вдигаше качулката на тъмночервеното расо. Между дърветата виждаше слаба светлина от прозорец, изсечен високо в стената. Гледаше го, докато бъркаше в раницата да извади пистолета и джобния компютър, като в същото време се ослушваше за експлозия. Бомбата вече трябваше да се е задействала. Гейбриъл се надяваше, че взривът и пушекът ще създадат достатъчно суматоха, за да може без проблеми да проникне в планината. Не можеше обаче да чака безкрайно. Някой можеше да забележи липсата на убития преди малко монах и да дойде да го търси или да вдигне по тревога цялата планина. Не можеше да си позволи подобно нещо, не и ако искаше да измъкне Лив жива. Мислите му се завъртяха около майка му и какво ли е станало с нея, но побърза да ги прогони. С голи предположения нямаше да свърши нищо.

Изчака още няколко секунди, като раздвижваше лявата си ръка, за да я изпробва. Болеше ужасно, но трябваше да търпи. Светлината в прозореца леко се раздвижи, когато някой мина пред нея. Гейбриъл се изправи със скрити в ръкавите на расото ръце - здравата държеше пистолета, а другата се мъчеше да не изпусне джобния компютър - и закрачи по тревата към пътеката, която би трябвало да го отведе до някаква врата и в Цитаделата.

Паниката се надигаше в Катрин като свистяща пара.

Нямаше представа колко ѝ остава, преди микробусът да се взриви. Трескаво огледа прохода за някакъв изход, цялото ѝ същество отчаяно жадуваше да оцелее.

„Мисли, по дяволите!“

Тунелът правеше завой. Възможно бе това да я защити от директния взрив. Представи си как ударната вълна минава по тясното пространство и я блъска в стоманената врата като чук върху наковалня. Трябваше да залегне, да се слее със стената и да изложи колкото се може по-малко площ от тялото си на взрива. Прескочи мотора и залегна, забеляза закачения на кормилото шлем, грабна го и го нахлузи, докато се търкаляше наляво, където кривината на тунела можеше да отрази част от ударната вълна. Стигна до гладката стена и се свря във вдлъбнатината между нея и пода, като в същото време трескаво мислеше какво друго може да направи. Заради затворения шлем собственото ѝ дишане беше оглушително.

Пое бързо дъх.

Запуши нос.

И се напъна с всички сили да издиша.

Взривът отекна през планината като гръм, освобождаващ се изпод земята. В мрака на голямата библиотека от лавиците изпопадаха книги и от тавана се посипа прах. Атанасий вдигна слисано глава. Сякаш самата планина беше надничала над рамото му и бе потръпнала от прочетеното.

Бързо сгъна восъчните страници, пъхна ги обратно в томчето на Ницше и стана. Трябваше да разбере дали онова, което беше открил в размазаните думи на мъртвия език, е истина. Вярата му зависеше от това. Вярата на всеки зависеше от това. Тръгна към централния коридор, като стъпваше върху паднали книги, без да обръща внимание на хаоса наоколо и на тревожните гласове, които изпълваха мрака, докато наближаваше изхода. Чувстваше се откъснат от самия себе си, сякаш се бе превърнал в чист дух, независим от ограниченията на материалното тяло. Влезе в преддверието и тръгна към въздушния шлюз, без да обръща внимание на виещите библиотекари, които си скубеха косите при вида на съсипаната библиотека.