Саймън Тойн - Sanctus

Тя спря до тежката стоманена врата, подаде ръка през отворения прозорец и прекара през четеца електронната карта, която Гейбриъл беше взел от мъртвия монах. Зачака, заслушана в ниското ръмжене на двигателя. Нищо не се случи.

Вдигна глава и погледна към тънкия правоъгълник небе между високите стени. Синът ѝ беше някъде горе и се носеше насам. В съзнанието ѝ проблесна образът на обезобразеното тяло на Оскар и Катрин затвори очи, за да го пропъди. Сега не беше време за оплакване. Знаеше, че е в шок. Знаеше също, че в един момент всичко преживяно ще се стовари отгоре ѝ - но не сега. Сега трябваше да е силна заради сина си. Действията ѝ можеха да му помогнат да остане жив. Той трябваше да живее. Не можеше да изгуби и него.

Подскочи, когато зад вратата се чу силно дрънчене и тя започна да се вдига бавно, подобно на отворена паст на гроб. Стигна горния ръб на входа и спря.

Катрин погледна за последен път тъмното небе, превключи на скорост и вкара микробуса в тунела.

Празният товарен отсек на самолета се тресеше така, сякаш се мъчеше да се разпадне на парчета. Гейбриъл стигна до мястото, където подът започваше да се надига, закачи десния си крак и дясната ръка в товарната мрежа покрай фюзелажа, намери опора и натисна червения бутон, спускащ рампата.

Глухото дрънчене се чу през рева на двигателите и в задната част на самолета се появи тънък хоризонтален процеп, който засмука въздуха от отсека. Гейбриъл се вкопчи в мрежата, а виещият вятър задърпа парашутисткия му костюм. Второ дрънчене и силно изтракване оповести пълното отваряне на рампата. Гейбриъл си сложи парашутистките очила и запълзя към ръба. Надникна в ледения вятър. На три километра под него лежеше Руин, четирите прави линии на булевардите се събираха като линиите на оптичен мерник в центъра на града.

Беше скачал от този самолет, но никога през нощта и от такава височина. Скачането с парашут бе удобен начин да заобиколиш бариерите, когато правителствата се запъваха с издаването на визи, докато хората на земята отчаяно се нуждаеха от помощ.

Освободи крака си от мрежата и се завъртя, докато не се озова легнал в средата на рампата с крака към виещата нощ. Направи последна проверка на раниците на гърдите и гърба си и се плъзна към края на рампата, като се държеше за мрежата, за да не го поеме въздушният поток.

Краката му стигнаха до ръба и Гейбриъл ги спусна в ледения въздух, плъзна се още малко и остана да се държи единствено на ръцете си. Вече беше напълно във въздуха, тялото му беше опънато хоризонтално в ревящия нощен въздух. Стискаше здраво и гледаше как тъмното петно пълзи все по-близо. Насочи лявото си око към него и затвори дясното, сякаш се прицелваше с карабина.

И се пусна.

Веднага щом излезе от турбуленцията, разпери ръце и крака, освободи мембраните между тях и те се надуха от вятъра. Комбинацията от скоростта и формата на костюма създадоха моментална подемна сила и Гейбриъл усети как се издига нагоре. Започна да маневрира, като местеше ръце, без нито за миг да изпуска от поглед тъмната мишена, към която се носеше.

Тренировките с костюма крило бяха последният курс, който бе завършил, преди да напусне армията. Костюмите бяха най-новата разработка на скоковете от голяма височина с ниска видимост, които бяха в основата на секретните операции. Според теорията при скачането от голяма височина самолетът можеше да остане извън обсега на ракетите земя-въздух, а отварянето на парашута в последния момент свеждаше до минимум риска десантчиците да бъдат забелязани. Освен това човек в състояние на свободно падане беше твърде малък, за да се засече от радар. Това бе идеалният начин за бързо и тайно вкарване на добре обучени войници във вражеска територия. Както и идеалният начин да влезеш в планинска крепост, която никой не е успявал да превземе.

Погледна алтиметъра на китката си. Вече се намираше на височина под хиляда и двеста метра и падаше със скорост двадесет и четири метра в секунда. Наведе се и се завъртя в тесен кръг, гледаше как тъмното петно расте, докато се носеше по спирала надолу и търсеше в черния му център градината, за която знаеше, че е там.

Катрин видя светлината отпред и пръстите на лявата ѝ ръка стиснаха нервно волана. Дясната посегна към черния сак на съседната седалка и извади пистолета.

Помисли си за забавянето в алеята, между използването на картата и отварянето на вратата. Може би я очакваха. Може би отиваше право в засадата. Ако беше така, нямаше смисъл да спира. Тунелът беше твърде тесен за обръщане, а движението на задна щеше да е прекалено трудно. Пък и бягството нямаше да помогне на Гейбриъл. Така че тя натисна газта и загледа светлините напред - ставаха все по-ярки. Вдигна пистолета над таблото точно когато микробусът изкачи наклона. Светлините на фаровете прорязаха мрака и осветиха пещера и автомобил. С включени светлини. Празно купе. И отворени врати.