Саймън Тойн - Sanctus

В слушалките се разнесе глас:

- Ромео-девет-осем-едно-нула-Квебек. Имате разрешение за излитане, писта номер две. Заемете позиция и чакайте. Край.

Гейбриъл потвърди инструкцията и намали газта.

Отляво пътническият самолет започна да набира скорост по основната писта. Той щеше да е следващият. Беше оставил инспектора да лежи при входа на склада със значка на гърдите. Бързо щяха да го открият и да се обадят на медиците. Нямаше представа колко кетамин му беше бил. Може би твърде много. Последното, което искаше, бе смъртта на полицая да тежи на съвестта му.

Пътническият самолет вече се издигаше.

Металическият глас отново изпращя в слушалките.

- Ромео-девет-осем-едно-нула-Квебек. Имате разрешение за незабавно излитане. Край.

- Разбрано - отвърна Гейбриъл, отпусна спирачките и даде пълна газ. Внезапното ускорение го притисна в седалката, после носът се вдигна и колесниците се отделиха от пистата след силно раздрусване. Той посегна да ги прибере, но размисли и реши да ги остави спуснати. Вече беше във въздуха и щеше да стигне до Цитаделата много преди майка си, така че малко допълнително съпротивление щеше да намали скоростта му.

Прелетя над оградата и зави наляво. Видя в далечината издигащия се над равнината Таурус. Отразеното от облаците сияние му показваше къде се намира Руин. Продължи да се издига, като описа широк кръг, който го отведе над планината, докато не започна да приближава древния град от север. Държеше самолета по курса, като устояваше на издигащите се въздушни потоци от планинските върхове, докато те не останаха назад. Вече беше над плитката котловина на града и линията на големия северен булевард, сочещ право към неравното петно мрак в центъра. Въведе в автопилота курса, по който самолетът щеше да прелети точно над Цитаделата и да продължи към брега. Имаше гориво за четиридесет и пет минути - напълно достатъчно, за да навлезе в открито море, преди да падне.

Провери за последен път курса, включи автопилота и пусна лоста, когато призрачните ръце поеха управлението и нагласиха елероните, газта и руля. Остави автопилота да управлява няколко минути, като гледаше как петното мрак приближава, докато не изчезна под носа на самолета. Най-сетне, удовлетворен, че всичко е наред, разкопча колана, стана от пилотското място и отиде в багажния отсек да се приготви.

Корнилиъс прекрачи каменния праг и влезе в параклиса на Тайнството.

След ревящото сияние на пещта тук цареше неестествен мрак, сякаш полепнал по тайните, пазени в това помещение. Няколкото трептящи до входа свещи едва осветяваха лавицата, върху която бяха поставени. Пламъчетата им се разлюляха, когато стражът мина покрай тях и тръгна в тъмното към отсрещния край на помещението. Корнилиъс напрегна очи в мрака и различи нещо на пода в центъра на параклиса. Стражът забави крачка и сложи момичето на земята. Нещото на пода се оказа тялото на брат Самюъл, с обърнати към тъмния край на помещението крака и разперени ръце, образуващи знака Тау.

Стражът се наведе, хвана Самюъл за ръцете, извлачи го до стената, пусна го безцеремонно и се върна при Лив. Завъртя я така, че краката ѝ да сочат към мрака, после разпери ръцете ѝ и я нагласи в същата поза като на брат ѝ преди малко.

- Благодаря, Септус - каза игуменът. - Сега ни остави сами. Но не се отдалечавай.

Монахът кимна. Пламъчетата на свещите отново се разлюляха, докато излизаше от параклиса.

Игуменът хвана Корнилиъс за ръка и го поведе напред.

Корнилиъс го последва, без да откъсва поглед от мястото зад Лив, където мракът започваше да приема форма. Направи още една крачка и усети как раните започват да го сърбят, сякаш по разрязаните краища на плътта му пълзяха мравки. Погледна и видя как кожата се затваря, сякаш беше от разтопен и изстиващ сега восък. Отново се взря напред, в нещото в мрака в дъното на помещението. То с всяка крачка приемаше все по-отчетлива форма, позната и същевременно чужда. После видя нещо друго, нещо така неочаквано, че потресено отстъпи назад.

Игуменът стисна лакътя му по-здраво и се наведе към него.

- Да - прошепна. - Сега виждаш. Тайнството. Най-голямата тайна на нашия орден. И най-големият ни срам. И тази нощ ще станеш свидетел на неговия край.

Катрин зави в алеята и ярките фарове осветиха сивата бетонна стена на многоетажния паркинг. В отсрещния ѝ край се виждаше издигащата се над съвременните сгради средновековна стена, бележеща границата на стария град.