Саймън Тойн - Sanctus

Обърна се към Корнилиъс и вдигна върха на камата, докато той не опря горния край на дебелия изпъкнал белег, минаващ през средата на тялото му.

- Първата - каза високо, заби острието в плътта си и го прекара надолу към корема. - Тази кръв ни свързва чрез болка с Тайнството. Както страда то, така трябва да страдаме и ние, докато цялото страдание не свърши.

Корнилиъс гледаше как острието разрязва белега и кръвта руква по тялото на игумена, как капе по каменния под. Вдигна своята кама. Опря я в плътта си. Прониза кожата с върха. Прокара ножа надолу, като изключи ума си за болката и заповяда на ръката си да се подчинява. След секунди първият разрез беше готов и горещата кръв потече обилно. Игуменът отново вдигна камата си и направи втори разрез там, където лявата ръка се срещаше с тялото му. Корнилиъс повтаряше движенията му точно, копираше всеки разрез, докато тялото му не се сдоби с всички знаци на братството, от което вече бе част.

Игуменът завърши последния разрез, вдигна окървавената кама към челото си, прокара я с плоската страна нагоре, после я обърна и я прокара настрани, като очерта червено Тау. Корнилиъс направи същото. Докато го правеше, си спомни за Йохан и по бледата му обезобразена буза потекоха сълзи. Йохан бе умрял доблестно, за да може мисията им да успее. И поради тази негова саможертва сега Корнилиъс щеше да бъде благословен с познанието за Тайнството. Гледаше как игуменът прибира камата си в дървената ножница на кръста си и пристъпва към пещта. Вдигна металния прът от въглените и пристъпи към Корнилиъс.

- Не се безпокой, братко - каза игуменът, който явно бе разтълкувал сълзите му погрешно. - Всичките ти рани скоро ще заздравеят.

Вдигна сияещия връх на желязото и Корнилиъс усети сухата жега да приближава кожата на рамото му. Извърна глава и си спомни експлозията, която го бе изгорила навремето. Изпита изпепеляваща агония, когато желязото го жигоса. Стисна зъби, за да спре писъка, и си заповяда да издържи. Миризмата на изгоряла плът изпълваше въздуха.

Желязото се махна, но болката остана и Корнилиъс бе принуден да погледне, за да се увери, че всичко е свършило. Дишаше задъхано, докато се взираше в овъглената покрита с мехури плът, която вече го бележеше като един от избраните. После видя как плътта започна да се втвърдява, да се затваря, да заздравява.

В танцуващия мрак се чу стържене. Стражът беше запънал крака и буташе дървените пръти на огромния кръгъл камък, отместваше го в изгладените през хилядолетията жлебове, за да разкрие помещението зад него.

На пръв поглед то изглеждаше празно. После, когато очите на Корнилиъс свикнаха с мрака, той видя потрепващите пламъчета на свещите.

- Ела - каза игуменът, хвана го за ръка и го поведе натам. - Ела и виж. Вече си един от нас.

Атанасий се взираше в мрака на философската зала, напрягаше очи да види извън границите на собствения си кръг светлина и търсеше други такива.

Нямаше никого.

Забърза към шкафа в средата на помещението, стигна до събраните трудове на Киркегор и пръстите му напипаха тънкото томче на Ницше. Извади го и го скри в ръкава си. Не смееше да го погледне, докато бързаше към най-тихите и уединени ъгълчета на залата. Избра си маса до стената, свряна между най-непознатите и непопулярни заглавия. Отново огледа мрака, после внимателно постави книгата върху масата.

Впери поглед в нея, сякаш беше капан, който всеки момент ще се задейства. Изглеждаше подозрително изолирана на голата маса, затова той отиде до най-близкия рафт, свали няколко тома и ги постави до нея, като отвори някои напосоки. Удовлетворен от импровизирания камуфлаж, отвори книгата там, където бяха сгънатите листове. Взе първия, разгъна го внимателно и го постави на масата.

Листът беше празен.

Атанасий бръкна в джоба на расото си и извади парче въглен, което беше отмъкнал от камината на игумена. Стри го, докато не получи купчинка фин черен прах, после много внимателно топна пръст в него и започна да търка мазната повърхност на листа. Прахът намери вдлъбнатините във восъка и започнаха да се появяват малки черни символи, докато страницата не се запълни от две гъсто изписани колони.

Атанасий обърна листа и погледна разкритото от въглена. Никога не бе виждал толкова дълъг текст на забранения език на мала. Зачете, като мърдаше беззвучно устни.

В началото бе Светът,

и Светът беше Бог, и Светът бе добро.

И Светът бе съпругата на Слънцето